— Добър ден, Каник. Казвам се Конрад.
Сейер застана на вратата на стаята, обща за Каник и Филип. Каник лежеше по гръб в леглото и четеше комикс. Дъвчеше нещо, което хрущеше между зъбите му. Вдигна очи. Погледна първо Сейер, а после плика в ръката му.
— Идвам от полицията.
Каник захвърли списанието.
— Казах на момчетата, че ще дойдете, но те не ми повярваха. Според тях не съм важен свидетел.
— Важен си, разбира се — усмихна се Сейер. — Поговорих си с Маргюн в кабинета й. Може ли да седна в края на леглото?
Момчето си дръпна краката. „Да носиш толкова излишна тлъстина по себе си е същото като да мъкнеш свой приятел на гърба си“ — помисли си Сейер и му подаде плика с бонбони.
— Обещаваш ли да почерпиш и останалите?
— Разбира се.
Каник остави плика върху нощното шкафче.
— Значи, ти си съобщил на Гурвин за убийството?
Момчето отметна падналия върху челото му кичур коса. Беше облечено в отрязани над коленете дънки и тениска и обуто в черни мокасини.
— През цялото време ме питаше кое в колко часа се е случило, а аз нямам часовник. Дадох го на поправка.
— Много жалко, наистина. За нас в полицията е много важно да разберем кое кога се е случило. Често времето обяснява всичко или разобличава лъжците.
Каник го погледна ужасено, сякаш се уплаши това да не е намек.
— Със сигурност не мога да ви излъжа — увери го той. — Защото изобщо нямам представа кое кога е станало. Само се сещам кога излязох оттук. В седем часа. И то заради този… — той посочи будилника на нощното шкафче.
— Значи си падаш малко ранобудник с други думи? Нали сега си в лятна ваканция?
— Много е горещо и не мога да спя. А и Филип непрекъснато се задъхва. Болен е от астма.
Сейер огледа стаята. В леглото забеляза вдлъбнатина. Явно там е лежал Филип, преди да се появи Сейер. На нощното шкафче имаше лекарства и инхалатор. Сейер видя през прозореца как три момчешки глави оглеждат полицейската му кола. От време на време надничаха и към прозореца.
— Все пак ще успеем да определим часовете поне приблизително. Ще си помагаме взаимно. Опитай се да си припомниш как мина тогава денят ти. Първо си станал в седем. Оттук си тръгнал към гората, нали?
— Да.
— Взе ли лъка със себе си?
— Ами… да — наведе очи Каник.
— Няма да те арестувам за това провинение. Маргюн решава как да постъпи в такъв случай. Бързо ли вървеше?
— Неособено.
— Спря ли някъде по пътя?
— От време на време спирах и се ослушвах дали се чуват врани например. Вероятно съм спрял няколко пъти.
— Често ходиш из този район, нали?
Каник придърпа тениската си, за да покрие корема му.
— Малко над стопанството на Халдис има плато. Оттам се разклоняват няколко пътеки и мога да си избера по коя да поема. Познавам добре района.
Гласът му ту се издигаше, ту падаше. Краката му се подаваха от ръба на леглото, държеше бедрата си разтворени. Това момче не можеше да седи с прибрани крака.
— Значи си се качил дотам, до това възвишение, като си спрял на два пъти?
— Да.
— Опитай се да прецениш колко време ти е отнел походът, като го сравниш с някакво друго твое занимание.
— Горе-долу колкото един епизод на „Досиетата Хикс“.
— „Досиетата Хикс“? Позволено ли ви е да го гледате?
— Да.
— Един епизод продължава четирийсет и пет минути, нали?
— М-м.
— Добре.
Сейер кръстоса крака и се усмихна окуражително.
— Значи си бил на възвишението в около осем без петнайсет?
— Напълно е възможно.
Каник погледна крадешком към плика с бонбоните. Опаковката беше от големите, значи съдържа петдесет и два бонбона. Каник бързо пресметна наум: по пет бонбона за всяко момче и два за Маргюн, ако почерпи останалите, както го посъветва ченгето.
— И си решил да поемеш по една от пътеките?
— Има четири. Първата минава над билото, втората слиза до място с хубава гледка, третата стига до старите фински поселения и четвъртата отива до стопанството на Халдис.
— И ти си избрал последната?
— Да, не исках да изпусна закуската.
— Далече ли е стопанството от мястото, където си се намирал?