— Не, но уцелих врана по пътя и изгубих две стрели. Търсих ги известно време без успех. Позабавих се заради тях; те са много скъпи — обясни той. — Изработени са от карбон. Струват всяка по сто и двайсет крони.
Сейер кимна и си погледна часовника.
— Значи си търсил известно време, преди да се откажеш. После си се насочил към стопанството. Повече време ли ти отне да слезеш отколкото на отиване?
— По-малко.
— Да кажем, че си стигнал до стопанството в осем и петнайсет.
— Звучи напълно логично.
— Опиши ми какво видя.
— Халдис — ужасено премига момчето.
— Кога я забеляза?
— Кога?
— Къде беше застанал, когато забеляза трупа?
— До кладенеца.
— Спрял си се там и си я видял, така ли?
— Да.
Гласът на Каник звучеше изплашено. Не искаше да си припомня гледката, но се налагаше.
— Можеш ли да прецениш какво е разстоянието от кладенеца до стълбите? Питам те, защото си стрелец и разбираш от такива неща.
— Трийсетина метра, предполагам.
— Струва ми се напълно възможно. Приближи ли се до Халдис?
— Не.
— Но си бил убеден, че е мъртва?
— Беше очевидно.
— Прав си — призна Сейер. — Хайде да обсъдим ситуацията, когато си стоял до кладенеца и си гледал Халдис. Изплаши се, нали?
— Да.
— Как забеляза Ерки?
— Огледах се — прошепна Каник. — Хвана ме страх и затова се огледах на всички страни.
— И аз така бих постъпил. Далече ли беше?
— Малко по-нататък в гората.
— Ясно ли го видя?
— Съвсем ясно. Познах го по косата, сресана на път по средата, дълга, черна, като завеса. Гледаше ме втренчено.
— Какво направи той, когато го видя?
— Нито. Стоеше като закован. Аз хукнах да бягам.
— И тръгна по шосето?
— Да, тичах с всичка сила с куфара в ръка.
— А лъка? Сви го и го прибра вътре, така ли?
— Да, изминах тичешком целия път от стопанството до дома.
— Познаваш ли добре Ерки?
— Не го познавам, но той скита по пътищата през цялата година. Преди време го вкараха в болницата. Винаги е облечен в едни същи черни дрехи, без значение дали е лято, или зима. Само катарамата на колана му се открояваше, беше голяма и лъскава.
Сейер кимна.
— Ерки познава ли те?
— Виждал ме е няколко пъти.
— Стори ли ти се изплашен?
— Той никога не изглежда изплашен.
— И не обели нито дума?
— Не. Просто се скри зад дърветата, чух пращене на клони и шумолене на листа.
— Какво искаше от Халдис, та си отишъл до стопанството й?
— Нещо за пиене. Бях ожаднял. Винаги ми дава, познава ни.
— Харесваш ли я?
— Беше много строга.
— Като Маргюн ли? — усмихна се Сейер.
— Маргюн изобщо не е строга.
— Но си очаквал Халдис да ти даде нещо за пиене. Значи е била мила старица?
— Да, хем беше мила, хем строга. Винаги ни даваше каквото я помолехме, но ни гълчеше.
— Възрастните сме странни птици, нали? — отново се усмихна Сейер. — Момчетата от дома познават ли я?
— Всички без Симон. Той е тук отскоро.
— И от време на време сте се отбивали при нея и сте си бъбрили?
— Случвало се е да си изпросим сок и хляб.
— Влизахте ли в кухнята й? — Сейер погледна Каник изпитателно.
— О, не. Позволяваше ни да влизаме само в коридора. Винаги казваше: Току-що измих пода.
— Ясно. Значи после си изтичал до кабинета на шерифа да му съобщиш?
— Да, Гурвин първо помисли, че го будалкам.
— Така ли?
— Ами да — въздъхна Каник. — Като чу къде живея.
— Аха — кимна Сейер. — Разбрах, че те бива в стрелбата?
— Вярно е — гордо заяви момчето.
— Кой ти купи лъка? Сигурно е много скъп?
— Социалната служба го плати, за да си прекарвам пълноценно свободното време. Струва две хиляди, но не е никак скъп. Като стана… като имам повече пари, ще си купя „Супер Метеор“ с части от карбон. Небесносиньо, металик.
Сейер премига впечатлен.
— Кой те научи да стреляш?
— Кристиян, той идва два пъти седмично. Скоро ще ходя на национално първенство. Според Кристиян имам голям талант.
— Наясно ли си, че лъкът може да причини смъртта на човек?