Обичаше звука на острата като брадва мотика, срязваща тревата. Сама я наточи. Понякога удряше камък и се тюхкаше при мисълта за острия й ръб. Плевелите падаха един по един, покосени като убити войници на бойното поле. Тя не пееше, дори не си тананикаше. От една страна, работата изискваше доста усилия, а от друга, не искаше Създателят да си помисли, че животът й е песен, защото това не отговаряше на истината. Едва когато приключи с двора, ще се измие и ще си направи закуска. Представи си как ще подреди на масата домашно приготвените хляб и сирене.
Изправи се. Над върховете на дърветата изпискаха птици. Стори й се, че чува свистене, сякаш нещо се провря през листата. После настъпи тишина. Но въпреки това тя се вторачи нататък, открадна си миг почивка и плъзна поглед над гората, където познаваше всяко дърво. Сред черните стъбла мерна нещо тъмно. Досега не го бе забелязвала. Стори й се необичайно.
Тя го фиксира с поглед и се вторачи нататък, но тъй като то не се движеше, реши, че й се е привидяло. Очите й се спряха на кладенеца. Тревата около капака му беше пораснала, избуяла. Най-добре да вземе градинарската ножица и да я подкастри. После се наведе и продължи в същия дух, но обърната с гръб към стълбището и вратата. Усещаше как слънцето я грее въпреки ранния час. Широкият й задник се напече, от вътрешната страна на бедрата й потекоха струйки пот и я загъделичкаха. Така живееше Халдис Хурн. Разрешаваше проблемите си един по един, без да се оплаква. Спадаше към хората, които не задават въпроси към Мирозданието, нито питат какъв е смисълът на живота. Не беше редно, а и тя се боеше от отговора. Продължи да копае, а задникът й да се тресе. Горе на склона, скрит зад едно дърво, я наблюдаваше Ерки.
Жената го очарова. Изникна от земята точно като огромните ели. Зад нея чуваше звука на самотен, величествен тромбон. Дълго стоя така, изпивайки я с очи: обли рамене, повдигаща се от вятъра рокля. Виждал я бе и преди. Тази жена живееше сама — Ерки го знаеше. Разговаряше рядко и слушаше само вятъра и крясъците на свраките. Той направи няколко крачки. Изпукаха клонки. Звукът от мотиката се усили. Той прикова поглед в грубите й ръце с дебели пръсти. Мотиката посичаше тревата със страшна сила. В това нямаше нищо женствено. Той продължи да върви, вече напълно безшумно, и забеляза, че жената постепенно усеща приближаването на живо същество. Ритъмът й на работа се промени. Първо се забави, после се ускори, сякаш за да прогони някакво опасение от предстояща случка. После тя спря и се поизправи. Внезапно го забеляза. Тялото й се вцепени, извито като дъга, с тресящи се гърди. Между тях затрептя изплашена струна. Ръцете й се вкопчиха в мотиката. За миг очите й се уголемиха, после се стесниха и възприеха суров израз. Халдис не беше страхлива жена, но в момента нещо я изплаши.
Той се сепна. Жената не смееше да продължи работата си. Той искаше единствено да я гледа как извършва тази обикновена дейност, да следи как задникът й се клати с определен ритъм. Но Халдис се изплаши. Ерки усети красноречивите сигнали, които тя изпращаше, и застина със свити пестници, неспособен да помръдне. Погледът й го срази като залп от стрели.
Слънцето продължи да се изкачва по небосклона. Печеше безмилостно над хора, животни и пукащи от суша гори. Шериф Гурвин седеше сам в кабинета си, потънал в размисли. Откопча си ризата и духна над гърдите си. По тялото му се стичаше пот. После се опита да издуха кичур коса от челото, но той отново се върна на мястото си. Гурвин се отказа и се помъчи да забави пулса си, като се съсредоточи върху някаква мисъл. Чувал бе, че така постъпвали някога индианците, но при него концентрацията само увеличи потенето. Навън някой си тътреше краката. Вратата се отвори и вътре колебливо влезе дебело дванайсетинагодишно момче. Дишаше запъхтяно и спря насред стаята. В ръката си носеше плоска, сива кутия, наподобяваща куфар с малко необичайна форма. Навярно вътре носеше музикален инструмент, да речем арфа. Това момче обаче не приличаше на арфист, помисли си Гурвин. Огледа щателно новодошлия. Момчето действително беше невероятно дебело. Краката и ръцете му стърчаха от тялото като надути с газ. Сякаш всеки момент щеше да литне във въздуха. Тънки кичури от кестенявата му рядка и мазна коса се бяха полепили по челото. Момчето беше босо, облечено в избелели, отрязани над коленете като шорти дънки и изпоцапана тениска. Устата му зееше отворена от превъзбуда.