— Ходили сте й на гости от време на време, нали?
— Ако три пъти в годината се смятат за от време на време, отговорът ми е да.
— Май от време на време се равнява точно на три пъти годишно — усмихна се Скаре, та следващият му въпрос да прозвучи съвсем безобидно. — Отдавна ли не сте я посещавали?
Май погледна пред прозореца и вдигна рамене.
— Да речем, от три месеца. Дали е отдавна или не, зависи от гледната точка.
— Изпратили сте й писмо с пощенско клеймо отпреди шест дена?
— Да, точно така. Обещах да й отида на гости, но не успях — неспокойно се раздвижи младежът на стола. — Сега ме мъчи мисълта, че е прекарала последните си дни в очакване на човек, който така и не се е появил.
— Защо не успяхте да я посетите?
— В кухнята се разболяха няколко колеги и се наложи да замествам.
— Уведомихте ли я, че няма да отидете скоро?
— За жалост не. И аз съм като повечето хора — промърмори той. — Изобщо не мисля за другите. Вече ми стана пределно ясно.
Скаре се замисли за чувството за вина, което винаги спохожда близките на починалия. Дори да нямат реална вина, си я измислят.
— Добре ли се чувствате тук? — попита той.
Струваше му се толкова нелепо да разпитва един от малкото роднини на Халдис Хурн. Освен това той дори не я бе посещавал често. Скаре не разбираше това нежелание у себе си да работи. Та нали искаше да се занимава точно с това. „Вероятно съм преуморен и ми трябва почивка“ — помисли си той.
— Как се казва хазяинът ви? — продължи с разпита. — Нали живеете на квартира?
— Да, в малък апартамент с отделен вход и душкабина. Плащам две хиляди и петстотин крони на месец, но хазяинът е приятен и се разбираме добре. Случва се да опече гофрети и да почука на вратата ми. Близо седемдесетгодишен е и се чувства много самотен. Подчертавам го, за да разберете: и да съм му споменал за парите, няма как да се качи в гората и да ги открадне.
— Ясно — усмихна се Скаре. — Няма голяма вероятност да го навестя. Да кажем, че е извън кръга на заподозрените.
В този миг осъзна каква грешка допуска. Хазяинът вероятно е на трийсет или четирийсет и прекарва много време с Май. Пийват си, дрънкат за щяло и нещяло. Младият Май от Северна Норвегия живее самотно, не е успял да си намери приятели, има само леля някъде из горите. А тя е богата. Кристофър Май се е изпуснал случайно на чашка двойно уиски. Половин милион. Ами ако…
— Името обаче може да ми потрябва — поясни Скаре.
Май извади портфейл от джоба на якето си. Порови вътре и извади платежно нареждане. Плъзна го по масата към Скаре.
— Това е доказателството за платения ми наем. Там ще намерите името и адреса му. Препишете си го.
Очите на Скаре едва не изхвръкнаха от орбитите. Така се слиса, че щеше да си глътне езика. Адрес в източната част на града. Име: Райн. Томас Райн.
— Извинете — промълви тихо Скаре, — налага се да проверя малка подробност. Живеете под наем при мъж на име Томас Райн. Случайно да му казват накратко Томи и да е малко по-млад, отколкото твърдите?
Май се озадачи и продължи да стои нащрек. По лицето му се четеше смесица от честност и страх.
— Не, на седемдесет години е — твърдо отсече той. — Има син на име Томи. Всъщност аз живея в неговия апартамент. Разбрали сме се да остана, докато се прибере.
— А къде е той в момента?
— Не знам, заминал е за някъде.
Скаре се помъчи да се успокои. Припряно нахвърли разни записки в бележника си, докато се стараеше да диша равномерно и да запази безизразна физиономия, както с лекота го постигаше Сейер.
— Кога пристигнахте вчера на работното си място?
— Точно в дванайсет. Вътре има двайсетина души, които ще го потвърдят. Нали убийството е било извършено рано сутринта, ако правилно съм разбрал? Не е изключено да съм успял да убия леля, разбира се.
Гласът му прозвуча предизвикателно. Кристофър Май усещаше, че полицаят е в повишена готовност, и се опитваше да се защити от невидима заплаха.
— Шофирате ли?
— Имам една таратайка.
— Ясно. Бяхте ли привързан към Халдис?
— Неособено.
— Но сте я посещавали?
— Само заради натякванията на майка ми. Нали знаете, ние сме наследниците. Не ходех често при нея, но винаги сме си прекарвали добре. Човек си дава сметка чак впоследствие, когато нея вече я няма.