— Разбира се — кимна сериозно той, сякаш тя се явяваше свидетел на важно събитие и той беше длъжен да изслуша показанията й.
— Някой сигурно би постъпил другояче, но нали сме зрели хора.
— Няма проблем.
Той изпи цялата чаша с минерална вода на един дъх и заби поглед в бюрото, в подложката за писане — в африканския континент, където върлуваха войни. И вътре в него върлуваха силни чувства, усещаше се възпламеним като варел с петрол. Нужна беше само малка искра, за да се разрази в него огнена стихия, например ако меката й тясна ръка, отпусната върху масата на трийсет сантиметра от неговата, го доближи.
— Не ви отправих заплаха за живота ви — нежно се усмихна тя и потупа леко ръката му.
— Заплаха? — смути се той.
— Казах само, че исках да ви видя отново. Нищо повече.
— Признателни сме за всички опити на гражданите да помогнат — изтърси той.
Очевидно тя се бе сетила за нещо важно, а вероятно и решаващо за разрешаването на случая.
— Ще ви помогна малко — погледна го тя изразително. — Отговорете ми само на следния въпрос.
Сейер кимна в знак на готовност и на желание да й сътрудничи и се вкопчи в чашата.
— Радвате ли се да ме видите?
Конрад Сейер, старши инспектор в криминалната полиция с тегло осемдесет и три килограма и ръст сто деветдесет и шест сантиметра, стана от стола. Направо не можеше да повярва. Приближи се до прозореца и погледна надолу към реката и корабчетата.
Защитните ми механизми, помисли си той, се сриват. Душата ми зее отворена. Няма къде да се скрия.
— Не бързам за никъде — тихо сподели тя. — Ще изчакам отговора ви.
Да, и ще сложа началото на нещо, ако й отговоря? Вземи се в ръце, човече. Не те карат да признаеш убийство, а да кажеш „да“.
Сейер се обърна бавно и я погледна в очите.
Дежурната телефонна линия на криминалната полиция прегря от сигнали на очевидци. Бяха забелязали Ерки на четири места, обхващащи голяма площ, която той не би могъл да обходи за толкова кратко време. Млада девойка с детска количка се разминала с него по главен път 285. Запомнила тениската му. Жена на бензиностанция „Шел“ извън Осло твърдеше, че разпознала Ерки като един от клиентите си. Дошъл пеш и си тръгнал пак така. Шофьор на автовлак пък го прекарал през шведската граница. За нещастие до Каник Снелинген достигна само последното сведение. После му го съобщи.
— По радиото току-що казаха, че Ерки пътувал за Швеция на автостоп. Само си представи, Каник! Горкичкият шофьор! Няма представа кого вози!
Каник не се страхуваше. Беше изгубил две карбонови стрели в гората. Две стрели „Green Eagle“ с истински пера, по сто и двайсет крони едната. Каник едва се сдържаше да не хукне веднага да ги търси. Горе, из гората, бродеха животни. Ами ако някое от тях стъпче стрелите? Ако завали, те ще потънат бавно, но сигурно в почвата. Каник си спомняше ясно къде стоеше, когато стреля с тях, и мислено ги проследи през гъсталака до приблизителното място, където са се приземили. Най-важното беше да ги намери веднага, но времето си минаваше, без възпитателите да одобрят разходката му из гората. Затова той им обърна гръб. Каник оглеждаше двора от прозореца на стаята си. Оригна се продължително на праз и алабаш заради изядения на обяд гювеч. Днес нямаше да ходят да се къпят, а Маргюн беше постоянно затрупана с книжа. Лъкът му остана в кабинета й, в големия метален шкаф, където тя съхраняваше малкото ценности на възпитаниците си: фотоапарата на Карстен, ловния нож на Филип, разрешен за употреба само в присъствието на възрастен. Маргюн държеше този шкаф заключен, но ключът се намираше в бюрото й в малка пластмасова кутия заедно с други важни ключове. Всички момчета го знаеха.
Той се загледа замечтано в гората и забеляза няколко огромни врани, носещи се над склоновете. Мерна и някоя и друга чайка, защото оттук до сметището нямаше и километър разстояние, а там чайките живееха добре и се угояваха като албатроси. Каник виждаше и гърба на Карстен, застанал до пещта за изгаряне на отпадъци. Наведен над велосипеда си, той се мъчеше да закрепи поставка за бутилка на рамката. Държачът с винт беше твърде широк и Карстен пъхна парче от гумен маркуч, за да уплътни празното място. През цялото време си бършеше челото, а цялото му лице беше изпоцапано със смазочно масло и други мръсотии. Застанала до него, Инга наблюдаваше как се справя той. Тя беше най-висока от всички в детско-юношеския дом, включително и от Ричард, слабичка като кукла Барби и красива като самодива. Карстен се опитваше да се вземе в ръце, но не му беше никак лесно. А Инга очевидно се забавляваше.