Морган усещаше как по челото му се лее пот. Дулото на револвера трепереше пред очите му. Най-вероятно не е буден. Сигурно в организма му се разпространява сериозно възпаление и затова вижда такива нереални неща. Бълнува заради треската.
Погледна Ерки и се замисли колко нетърпимо е постоянно да имаш халюцинации, години наред да ти се привиждат хора, които те заплашват със смърт, разпад и наказания и да ти обрисуват ужасяващи, влудяващи сценарии.
— Болен съм — простена Морган. — Май ми се повръща.
Спа дълго. Светлината навън изглеждаше променена, а сенките се издължиха. Ерки забеляза колко пожълтяла е кожата на Морган. Отпусна ръката си с револвера.
— Ами повръщай — подкани го той. — И без това подът е мръсен.
— Откъде, по дяволите, се сдоби с револвера? Нали го хвърли във водата! — Морган колебливо се надигна и седна на дивана, за да погледне оръжието по-отблизо. — Носил си го през цялото време, нали? — Сви се на кълбо, за да представлява по-малка мишена. — Защо тогава не пръсна черепа на старицата с него? По радиото казаха, че си я пребил до смърт!
Бузите на Ерки пламнаха от неочакван гняв и той отново вдигна револвера.
— Стреляй! — изкрещя Морган. — Пет пари не давам!
Странно, Морган наистина го мислеше. Не искаше да живее.
— Трябва ти лекар — установи Ерки.
Револверът в ръката му потрепери. Ако натисне спусъка, ще стреля напосоки: или в стомаха на Морган, или в зеления диван.
— Откога се тревожиш за мен? Да не си въобразяваш, че ще ти се вържа? Изобщо хрумвало ли ти е колко малко им пука на хората какви ги дрънка някаква откачалка? А? Дори нямам сили да сляза до главния път. Много съм зле. Вие ми се свят. Облива ме студена пот, а това е признак за шок, нали?
Морган легна и затвори очи. Този побъркан тип може и да реши да стреля. Зачака изстрела напълно неподвижно. Някъде беше чел, че смъртта от куршум не е болезнена. Усещаш само как тялото ти потръпва и край.
Ерки се вторачи в подутия му нос, придобил гаден, сивкав цвят. Прокара език по зъбите си. Небцето му бе запазило спомена за вкуса на кожа, мазнина и сладникава кръв.
Морган продължаваше да чака. Не последва изстрел.
— Мамка му — изстена той. — Добре ме подреди. Ще умра от натравяне на кръвта.
Ерки отпусна ръце покрай тялото си.
— За теб ще пролея сълза.
— Майната ти!
— Ти си само яйце в ръцете на дете.
— Престани с тези откачени брътвежи!
Морган участваше в трагикомедия, вече бе убеден в това. Нищо от този ден не му се струваше реално.
— Нали виждаш, че раната се възпали? Побиват ме студени тръпки, човече.
— Извикай майка си — продължаваше Ерки. — Не се безпокой, няма да кажа на никого.
— Ти извикай майка си, глупак такъв — въздъхна жаловито Морган.
— Тя е мъртва — сериозно обясни Ерки.
— Не се и съмнявам. Сигурно си убил и нея.
Ерки искаше да му отговори веднага. Думите му бяха на езика, готови да излязат от устата, но изведнъж се вцепени.
— Ще ми дадеш ли якето си? — промърмори Морган. — Умирам от студ. — Погледна Ерки. — Какво ти стана пък на теб? Изглеждаш ми странно.
— Падна по стълбите.
Ерки напрегна всичките си мускули и се вкопчи в револвера. Произнесе просто няколко думи, но в момента те го издадоха. Закапаха сами от устата му, без да успее да ги обмисли предварително. Внезапно се строполи на пода. Револверът се плъзна по стената и го последва с леко тупване. Ерки се сгъна на две като в гърч, докато се опитваше да задържи вътрешностите си с ръце. Те обаче потекоха неудържимо от тялото му. Усети мириса на развалена плът, на екскременти, на жлъчна течност и гной. Пукаха се малки, лъскави мехури, чуваше се бълбукането на меки органи, които бликаха от него под натиска, а въздухът и газовете издаваха какви ли не причудливи звуци. Ерки се гърчеше безпомощно на пода, погълнат от собственото си нещастие.
— И на теб ли ти призля? — ужаси се Морган. — Недей така. Трябва да повикаш помощ! Предпочитам да полежа в пандиза, отколкото да пукна от тетанус в тази кочина. Знаеш пътя. Доведи помощ, по дяволите, та да се махнем оттук!
Отговор така и не последва. Ерки стенеше и се гърчеше, та чак обувките му се удряха в дъските. Сякаш някой го биеше, дърпаше го ожесточено и го подмяташе насам-натам. След известно време започна да се дави и да кашля, по-точно да повръща. Или и двете. Морган усети как го побиват тръпки. Боже мой, каква лудница! В стаята витаеше нещо, което ги бе отровило. Вероятно в цепнатините между дървото се е криело проклятие и когато са влезли в помещението, бавно е започнало да се процежда между дъските. От обира измина цяла вечност. Сигурно вече са изпратили екипи да ги издирват, положително са намерили колата! Само дето двамата се озоваха горе, в гората. Защо им трябваше да покриват автомобила с брезент? Най-сетне Ерки се укроти и жадно си пое дъх. Морган погледна към револвера.