— Ама че пердах яде, а? — полугласно рече той. — Какво стана?
Ерки започна да си събира частите на тялото една по една. През очите на Морган действията му напомняха на човек, изтървал нещо на пода. Черната му коса падаше в очите. Ерки приличаше на слепец, търсещ пипнешком изгубена вещ.
— Халюцинации ли имаш? — предпазливо подхвана Морган. — Ще ми дадеш ли малко уиски?
Ерки се поизправи, наведен напред, с ръка на стомаха. Очите му бяха затворени, а всяко мускулче по тялото му — стегнато като стоманена пружина. По брадичката му се стичаше слюнка.
— Стига си хленчил — избоботи той.
— Не искам да хленча. Просто умирам от студ и те моля за якето ти. Остана ли уиски? Ще ми дадеш ли да си пийна, когато… пристъпът ти отшуми?
— Предупредих те да не ме нервираш!
Най-сетне Ерки се изправи. Панталоните от полиестер изшумоляха. Тръгна из стаята, прегърбен като старец. Продължаваше да притиска стомаха си с ръка. Вдигна револвера от пода и отиде в малката стая. Намери якето на нара, сгънато като възглавница. Посегна към него, без да отлепя ръка от стомаха си. Върна се при Морган, олюлявайки се. Бутилката с уиски без запушалка стоеше до радиото. Той я взе и отпи голяма глътка, докато се взираше в езерото. Тялото му имаше нужда от почивка. Този път се разцепи на две без никакво предупреждение. Отсега нататък не го чакаше нищо добро. Ерки се загледа в тъмната повърхност на водата, гладка като огледало. Изглеждаше мъртва. Всичко умираше. Никой не те иска. Целта им е просто да получат нещо от теб. Морган иска яке и уиски. Имаш ли какво да им дадеш, Ерки?
Ерки застана пред дивана с якето в ръка. Пийна си още уиски. Навярно е редно да завие Морган с якето. Приятелски жест. Какво ще се промени? Нима това би осмислило живота му?
— Остави ми малко уиски!
— Нали имаш умерен проблем с пиенето — разсеяно напомни Ерки и вдигна рамене.
— Адски ме боли носът.
— Да плячкосваш с някого е радост. Да умреш с него е празник — издекламира Ерки и му подаде бутилката.
Морган пи, докато в очите му избиха сълзи. После остави бутилката, пое си жадно въздух, сви краката си в коленете и ги допря до гърдите си, лягайки на една страна, сякаш правеше място на Ерки. „Или ще седне до мен, или ще стреля“ — прецени Морган, но вече, незнайно защо, не се чувстваше застрашен.
Ерки се поколеба. Видя празното място на дивана и разбра, че е предназначено за него. Предпазливо наметна Морган с якето. От мазето се разнесе дружен смях и направо го проглуши.
— Млък! — извика ядосано Ерки.
— Не съм си отворил устата — оправда се Морган. — Какво всъщност ти казват? Тези гласове, де. Разкажи ми какво представляват. Поне ще умра помъдрял.
Уискито гореше силно в стомаха му и му олекна.
— Защо ги слушаш? Те не съществуват, сигурно ти е ясно? Обясниха ми веднъж, че лудите осъзнавали лудостта си. Точно това хич не го разбирам. Чувам гласове, твърдят те. Майка му стара, понякога аз също чувам гласове. Вътрешни, въображаеми. Но понеже осъзнавам какви са, не би ми хрумнало да ги слушам.
— Освен когато те помолят да ограбиш банка? — иронично подхвърли Ерки.
— Благодаря, но решението взех лично аз.
— Откъде знаеш?
— Умея да разпознавам собствения си глас.
Ерки продължаваше да се взира в свободното място. Морган го погледна с непресторено любопитство.
— Разкажи ми за тях. Виждаш ли ги? Как изглеждат? Имат ли големи зъби и зелени черупки? Изобщо казват ли ти нещо приятно? Не им позволявай да се държат така. Наистина си помислих, че ще ти видят сметката. Дали да не опитам аз да поговоря с тях? Може да послушат външен човек — захили се глухо той. — Често е най-добре да изпратиш бесните кучета и децата при съседите.
Морган се надигна с мъка и се настани до Ерки седнал. Вдигна ръка и го потупа три пъти по челото.
— Ей, вие, там вътре! Престанете да тероризирате горкото момче. Изцедихте го. Идете да плячкосвате друг череп. Чашата преля!