— Обзалагам се, че се спрели тук да си починат — тихо отбеляза Сейер.
Останалите само кимнаха. Оттук двамата бегълци са забелязали патрула и бариерата. После са продължили пътя си. Но накъде?
— Тук има фас — съобщи Скаре и го вдигна от земята. — От ръчно свита цигара. Хартията е от „Биг Бен“.
Прибра угарката в пластмасов плик и го мушна в джоба си. Продължи да търси, но без успех.
— Да оставим Зеб да продължи напред, а останалите да обикалят — предложи Елман.
Неро и Шариф започнаха да сноват насам-натам. Покриваха разстояние от петдесет метра. Зеб продължи да обхожда терена по обичайния начин. Получаваха неясни сигнали от кучетата. Зеб вече не изглеждаше толкова енергичен, спираше и сякаш губеше концентрацията си. Огледаха се назад. Бегълците не са слезли към стопанството на убитата. Може би са поели нагоре към някогашните селища? Нищо чудно в тази жега да са си починали в някоя от колибите. В такъв случай кучетата щяха да намерят там следи, по-ясни отколкото на този сух терен.
В голямата гора цареше тишина. През есента имаше повече хора — ловци, берачи на плодове. А сега жегата не предразполагаше към разходка тук, освен ако обстоятелствата не го налагаха. Но ако човек получаваше възнаграждение за изпълнението на такава задача и беше обладан от непоправим приключенски дух, то в кръвта му сякаш лазеха мравки и не му даваха мира.
Сейер прокара ръка по челото си и опипа оръжието. На тренировъчната стрелба се справяше отлично, но нещата се променяха при реална престрелка. Тази мисъл го тревожеше. Една-единствена грешна преценка би довела до фатални последствия: отстраняване от работа; инвалидност; смърт. Възможните нещастия нямаха край. По една или друга причина Сейер се чувстваше уязвим. Като че ли животът му придоби нов смисъл. Пропъди черните мисли и продължи да крачи с пълна сила. Хвърли поглед на Скаре, който бе нахлупил шапката с козирка ниско на челото си, за да се предпази от слънчевите лъчи.
— Един господ знае какво е сполетяло нещастника от психиатрията — промърмори Сейер.
— Имаме също толкова основателна причина да се тревожим и за крадеца — отбеляза Скаре и го погледна.
— Не знаем дали наистина е убил Халдис Хурн. Според сведенията само е забелязан до двора й.
Скаре носеше очила със стоманени рамки и допълнителни затъмнени стъкла.
— Огледай се — подкани го той. — Май не е много населено, а?
— Не се хващай за думата. Казах го просто така. И двамата са еднакво опасни.
— Само дето единият носи оръжие — възрази Скаре.
Продължиха нататък. Кучетата търпеливо крачеха навътре в гората. Понякога нагазваха из гъсти храсталаци, друг път вървяха спокойно по светлата и чиста пътека. В телата им пулсираше гореща кръв. Светлината беше красива, наситеножълта, а дърветата показваха безброй нюанси на зеленото. Редуваха се иглички и листа, смесваха се мекото и острото, тревата галеше прасците им, а клонките, оттласнати с ръка, ги шибаха в лицата. Бързо се отказаха да гонят насекомите, кацащи по телата им. Изразходваха твърде много енергия. Само веднъж Скаре прогони злобна оса, заплела се в къдриците му. Спряха до малко поточе, за да напоят кучетата. Мъжете наплискаха лицата и вратовете си със студена вода. Кучетата все още изпълняваха заповедите да търсят човешката миризма, макар и да беше слаба. Животните показваха издръжливост и енергичност за разлика от хората, обезсърчени от голямото разстояние, изминато от бегълците. Вероятно двамата се бяха скрили на прохладно, сенчесто място и топяха крака в някое езерце. Мъжете се изкушиха при мисълта и те да се разхладят във вода. Макар и глупава, идеята не им даваше мира. Леденостудена искряща вода. Искаше им се да се потопят и да свалят температурата на нагорещените си тела; да изплакнат потта от косите си.
Внезапно Елман се обади:
— Във Виетнам, когато газели през гъсталаците в най-горещата част от деня, американците усещали как мозъците им завират под каските.
— Завират? Я стига глупости — поклати глава Сейер.
— Променили се завинаги.
— Това е щяло да се случи неминуемо.
— А вие допускате ли това наистина да е възможно? — обърна се Елман към тях.