— Не, разбира се.
— Да не си лекар? — сухо попита Елман и си нагласи шапката.
Останалите се закискаха тихичко. Кучетата продължаваха да търсят, без да обръщат внимание на разговора. Забиваха муцуни встрани от пътеката, а после пак поемаха бавно напред. Все пак животните се придържаха към определен маршрут и мъжете сметнаха за най-вероятно бегълците да са предпочели пътеката пред броденето из гъстата гора.
— Ще ги открием — упорито заяви Скаре.
— Често си мисля колко трагично предопределена е съдбата на мъжа — отбеляза Елман, проследи Зеб с поглед и въздъхна.
— Какви ги дрънкаш? — обърна се Скаре.
— Ами тестостеронът. Нали той е причината за агресивната природа на мъжа?
— Е, и?
— Точно затова ние, следотърсачите, почти никога не преследваме жени. Само си представете колко оскъдно облечени биха били две дами в тази жега!
Сейер се засмя тихо. Сети се за Сара и кръговете в очите й. Скаре забеляза промяната във физиономията му.
— Какво те притеснява, Конрад?
— Супер съм, не бой се.
Настроението на групата бе превъзходно. На синия небосклон се появи малък самолет. Блестеше на слънцето. Сейер го проследи с поглед. Представи си, че и той се намира там, горе, където беше по-прохладно и просторно. Ето, самият той се вози на този самолет с парашут на гърба. Отваря вратата и се взира надолу. После се хвърля напред, първо пада известно време, а после започва да се носи леко по въздушен стълб.
— Виждаш ли го, Якоб? — посочи той.
Скаре погледна разтревожено към самолета. Въображението му заработи на пълни обороти.
— Имаш ли огледало?
Морган се мъчеше да фокусира с поглед носа си. Събра си очите в една точка.
— Който има приятели, няма нужда от огледало — измънка Ерки, опрян на шкафа.
Морган погледна Каник.
— Толкова е устат, че не е за вярване.
— В куфара си нося огледало — тихо се обади Каник.
Хлапето се страхуваше да погледне Ерки в очите. Струваше му се, че лудият мъж обмисля по какъв отвратителен начин да го убие. По лицето му бе изписана странна физиономия.
— Донеси го, Ерки — заповяда Морган.
Ерки мълчеше. Чувстваше се приятно замаян и отпуснат. Морган не настоя, а отиде на стълбите и домъкна вътре куфара и лъка. Разрови стрелите и другите принадлежности и намери огледалото: малко, квадратно, вероятно десет на десет сантиметра. Морган колебливо го вдигна пред лицето си.
— О, дявол да го вземе! Та това е най-отвратителното нещо, което съм виждал през живота си!
Каник не бе допускал, че Морган не знае на какво прилича носът му. Думите на пострадалия отговаряха на истината: лицето му изглеждаше потресаващо.
— Възпален е, Ерки. Знаех си!
Той нервно крачеше напред-назад из стаята.
— Целият свят е възпален — промърмори Ерки. — Болест, смърт и нещастие.
— За колко време мога да развия тетанус? — попита Морган. Огледалото трепереше неудържимо в ръката му.
— Няколко дена — несигурно отвърна Каник.
— Откъде знаеш? Разбираш ли от такива болести?
— Не.
Морган въздъхна като сърдито дете и захвърли огледалото. Гледката на обезобразения му нос го съсипа. Вече не изпитваше болка, не му се гадеше. Чувстваше се отпаднал, но за това си имаше друга причина: липса на храна и вода например. Искаше незабавно да насочи мислите си в друга посока. Изгледа Каник и присви очи.
— Значи си станал свидетел на убийство, а? Я ми разкажи какво видя. Как ти се стори?
Каник се ококори.
— Не, не съм станал свидетел.
— Така ли? Нали съобщиха по радиото.
Каник се сви и прошепна:
— Само го видях да бяга през гората.
— Този мъж присъства ли в съдебната зала? Вдигнете ръка и го посочете на заседателите — тържествено обяви Морган.
Каник кършеше ръце в скута си. За нищо на света не би насочил пръст срещу Ерки.
— Защо отиде да снасяш на полицията?
— Не съм снасял, те ме разпитаха. Искаха да знаят дали съм видял нещо. Само отговорих на въпросите им — оправда се Каник.
Морган се наведе напред, за да чуе какво мънка Каник под носа си.
— Недей да увърташ. Доносник си, разбира се. Познаваше ли онази баба?
— Да.