Ерки седеше с глава, отпусната настрани. Приличаше на заспал.
— Не е виновен за убийството — обясни Морган. — Просто не го слуша главата.
— Не го слуша?
— Дори не помни.
— Нищо ли?
— Сигурно даже е забравил, че го взех за заложник след обира на банка „Фокус“ сутринта — ухили се Морган. — Много ми бе удобен за жертва, защото си стоеше кротко вътре. Трябваше ми заложник, за да изляза невредим. Знаеш ли — разсмя се Морган, — обирът на банка и похищението на заложник е същото като покупката на шоколадово яйце. Някои изваждат късмет и им се пада цяла фигурка, а на мен ми се наложи да сглобявам отделни части.
За малко Морган забрави за отхапания си нос и започна да хълца от смях:
— Нищо не помни. Освен това действа по команда на вътрешните си гласове. Ти няма как да го разбереш. Много жалко за Ерки. Сетих се нещо — оживи се той, седна на пода и изгледа сериозно Каник. — Когато бях малък, ходех на детска градина. Всяка сутрин се събирахме в кръг на пода, докато една от лелките ни четеше или пееше. Правехме и едно упражнение — Морган се отнесе в спомени и устните му се разтегнаха в усмивка, — което се състоеше в улавянето на мисъл. Лелката ни пронизваше с поглед и прошепваше: „Намислете си нещо!“. И ние си намисляхме. После тя извикваше: „Хванете я, хванете я!“. В този момент протягаше ръка във въздуха, все едно улавяше някоя от мислите. И ние правехме същото. — Направи пауза. — „Не я изпускайте!“ — викаше тя и ние стискахме, изплашени до смърт да не ни избяга. А тя наистина изчезваше, защото когато си отворехме шепите, виждахме само мръсотия и пот. Целта беше това да представлява упражнение по концентрация, а всъщност само ни объркваше. Понякога възрастните се държат толкова странно с децата — поклати обезсърчено глава той. — Ерки има същия проблем. Или се чувства объркан, или мисли непрекъснато само за едно и също нещо. Нарича се натрапливост. Знам за какво говоря, имам опит с такива хора.
Чуха как Ерки изсумтя тихо.
— Според теб защо ме ухапа по носа?
— Нямам представа — изписка Каник.
— Накарах го да се изкъпе в езерото, но той не искаше. Не може да плува. Никак не обича да го нервирам. Недей да го правиш, че току-виж те захапал за ухото или за нещо друго.
— Ще ме пуснете ли да си ходя? — Гласът на Каник беше тънък като конец. Говореше възможно най-тихо, за да не го чуе Ерки.
— Дали ще те пуснем? — отегчено забели очи Морган. — Защо ни е, по дяволите, да те пускаме? За да се отървеш по-леко от нас? С какво си го заслужил? Такава ни е съдбата — сериозно отбеляза той, — затворени сме в този капан и ще чакаме да дойде полицията, за да ни тикне зад решетките. Но отказваме да се предадем доброволно. Няма да се оставим да ни хванат без бой.
Гласът на Морган кипеше от пиянски патос. „Говори като Джеронимо“ — тъжно си помисли Каник. Не само Ерки беше луд. И на двамата им хлопаха дъските. А вероятно и самият Каник не беше с всичкия си. В крайна сметка май беше за предпочитане да не се замисля. Нали живееше в детски дом. Не в лудница, нали? Изведнъж се почувства гадно. В гърлото му заседна буца. Някак си се вписваше в компанията на двамата мъже. Осъзнаваше, че с тях си приличат.
— Майка ти жива ли е? — внезапно попита Морган. Извади стрелата на Каник от стената и я огледа.
— Май да — инатливо отвърна Каник.
— Я го чуйте само! — възкликна ехидно Морган. — Чак толкова ли си съсипан, момче? Не ми се преструвай, че не знаеш дали е жива, или не. Моята майка е жива. Пенсионирана е по болест. А сестра ми си има собствен салон за красота.
— Значи ще ти оправи носа.
— Престани с тази ирония. Тя се справя доста добре. Жива ли е майка ти, Каник?
— Да.
— На гърба на държавата?
— А?
— Питам те работи ли, или получава помощи?
— Не съм наясно.
— Праща ли ти пари?
— Само колети от време на време.
— Ще ти дам съвет за следващия ти рожден ден. Поръчай й да ти купи хапчета за отслабване.
Каник се замисли колко рядко вижда майка си. Тя идваше, когато Маргюн й се обадеше и започнеше да й натяква. Обикновено му носеше шоколад. Затрудняваше се да си спомни лицето й, защото почти не разговаряха. Майка му само го зърваше за миг, подскачаше от ужас при вида му и започваше да отстъпва заднишком. Изведнъж Каник се сети за една случка отпреди доста време, когато беше в четвърти клас. Дойде си от училище, спря на вратата и я погледна. Майка му изглеждаше по-различно. Косата й бе пораснала с трийсет сантиметра само за един ден, за няколкото часа, които бе прекарал на чина.