Гледката с ковчезите се загнезди в съзнанието ми. Напусна ме едва когато мама ни поднесе сладко от ягоди в градината. Сладкото беше студено, защото го държеше в мазето, а сметаната беше приятно хладка. Ядях сладкото и си мислех: има някаква грешка, в ковчезите няма нищо освен прах и паяци. А сладкото имаше превъзходен вкус. Как да допуснеш, че животът не продължава вечно? Погледнах синия небосклон и неочаквано зърнах ято ангели с бели крила, носещи се из въздуха. Сигурно идват да ни вземат, а дори не сме си изяли сладкото! И татко ги видя. Вдигна очи и се усмихна въодушевено. Виж, Конрад, погледни колко са красиви!
Министерството на отбраната беше пуснало петнайсет парашутисти и те се приземиха на футболното игрище малко по-нататък. Бавно спускащите се красиви парашути останаха завинаги в съзнанието ми.
После дълго време лежа буден. Чувстваше се страшно изморен, но очите му бяха осветени някак си отвътре. Впери поглед в мрака. Въртеше се в леглото, а Колберг наостряше уши при всеки шум. От жега не можеше да заспи. Започна да се чеше. Стана обезсърчен от леглото, облече се и отиде в хола. Колберг се затътри след него. Наистина ли искаше да допусне жена близо до себе си? Да се събужда с нея всяка сутрин години наред. Какво ще каже Колберг? Две мъжки кучета няма да се понасят.
— Да излезем ли на разходка? — прошепна Сейер.
Кучето излая и тръгна към вратата. В два часа след полунощ жилищният блок се извисяваше като самотна колона в беззвездната тъма.
По навик Сейер понечи да тръгне към центъра и да се отбие на гробището. После обаче се отказа. Мъчеше го гузна съвест, направо не беше за вярване. Сейер познаваше това състояние от описанията в специализираната литература. Нямаше представа как да го преодолее. „Май най-добре да се преместя — разсъждаваше той, — да сменя колата. Да тегля чертата преди и след Елисе. Така само тъпча на едно място. Нещо ми пречи да продължа напред.“
Сейер излезе по къс ръкав. Прохладният нощен въздух облекчи сърбежа по ръцете му. Тръгна без посока, както се бе скитал Ерки.
„Ако живееш, трябва да правиш каквото правят живите“ — неочаквано си помисли той. Обърна се и се вторачи в блока. Нещо в постройката — черен стълб от сив бетон, слабо проблясващ в тъмнината — свидетелстваше за човешкия страх. „Искам да се преместя другаде — реши той, — да съм близо до земята; да нагазя в тревата и да вдигна очи към короните на дърветата.“
— Ще се махнем ли оттук, Колберг? Ще отидем ли на село?
Очите на кучето не изпускаха неговите.
— Не разбираш какво ти говоря, нали? Живееш в друг свят. Двамата си живеем доста добре, макар че си глупаче.
Колберг подуши доволно ръката на стопанина си. Сейер бръкна в джоба на жълто-кафявия си панталон и извади случайно останала там кучешка бисквита. Колберг не разбра защо получава награда, но лакомо я излапа и размаха енергично опашка.
— За огромно мое съжаление никога няма да разбера причината — промърмори Сейер. — Какво ли се е случило в действителност помежду им? С какво го е изплашила Халдис? И двамата са мъртви и няма кой да сложи край на неведението ни. Но така май се случва с повечето неща от живота. Странно как се примиряваме с тази мисъл. Сякаш очакваме нещо цял живот, нещо напълно различно, което да даде обяснение на съмненията ни. А ти, глупачето ми — обърна се той към кучето, — чакаш само следващото ядене.
Колберг направи див скок и продължи да размахва опашка.
— Изморен съм — на глас призна Сейер. — Хайде да се прибираме.
Обърна гръб на града и пое към къщи.
Обърна гръб на гробището. Прониза го болка.
Скаре изглеждаше в приповдигнато настроение, току-що си бе взел душ, а и имаше слънчев загар.
— Какво става с теб? — удиви се Сейер.
— Нищо, просто се чувствам добре.
— Ясно. Да са звънили от лабораторията? Сравнили ли са отпечатъците?