Каник свали лъка и остана неподвижен. Сейер крачеше към него в униформеното си облекло. Сигурно е дошъл да попита какво е положението, дали е спал добре. Няма причина за безпокойство. Каник се усмихна колебливо.
— Добро утро, Каник.
Този път Сейер не се усмихваше. Лицето му изглеждаше сериозно и притеснено, а не приветливо както при последната им среща. Полицаят огледа мишената.
— Улучил си десетката — установи той.
— Да — изпъчи се гордо Каник.
— Трудно ли е? — Сейер плъзна любопитен поглед по лъскавия лък, но по лицето му не трепна и мускул.
— Да, трудно е. Занимавам се със стрелба повече от година. Щях да уцеля десетката още веднъж, но вие се появихте и ме разконцентрирахте.
— Моите извинения.
Сейер погледна строго Каник в очите.
— Взехме ти лъка, а ти стреляш. Какво обяснение ще ми дадеш?
— Този е на Кристиян — заби очи в земята Каник. — Даде ми го да го ползвам.
— Но ти нямаше разрешение да стреляш без надзор?
— Маргюн отиде до тоалетната. Трябва да тренирам за националното първенство — сопна се Каник.
— Разбирам, но въпреки това се налага да поговоря с Маргюн.
Каник кимна. Първо към сградата, а после към мишената от подсилена хартия. Стрелбата беше единствената страст на хлапето, а Сейер се канеше да му я отнеме. Мразеше, когато става така. Същевременно нещо в него тиктакаше като бомба секунди преди да се взриви. Усети как сърцето му заби по-силно. Не че задължително означаваше нещо, но този дребен детайл, незабелязан досега, би могъл да се окаже решаващ. Сейер се мъчеше да запази присъствие на духа.
— Е, мога да пострелям тук на площадката, нали? — попита Каник полуумолително, полусърдито. — Няма да ходя в гората. Ако искам да имам шанс в първенството, отсега нататък се налага да тренирам всеки ден.
— Кога е състезанието?
Сейер направо не успя да познае собствения си глас: дрезгав и груб.
— След четири седмици.
Каник все още стоеше в стрелкова позиция. Обут беше в големи черни мокасини, вероятно номер четирийсет и три, с кожена подметка и без зигзагообразна шарка, естествено. По принцип момчетата в тази възраст предпочитат маратонки. Сейер малко се озадачи, когато видя мокасините. Приличаха на официални обувки и не подхождаха никак на отрязаните като шорти дънки. През цялото време инспекторът се бореше срещу странното усещане, което се надигаше в него.
— Спа ли добре през нощта? — приятелски се поинтересува той.
Каник го слушаше объркан. Гласът на полицая звучеше меко, но очите му останаха студени като аспид.
— Спах като заклан — смело отвърна Каник.
Лъжата, излязла от устата му, го замая. Бяха се случили твърде много неща. През нощта той се събуди, когато Маргюн влезе да смени спалното бельо на Филип, и се помъчи да диша равномерно и спокойно. Нямаше да понесе да чуе утешаващия й глас, а и се боеше да заспи. Дебнеше го ужасен кошмар.
— А аз не спах добре — мрачно призна Сейер.
— Така ли? — несигурно попита Каник с нарастващо объркване.
Не беше свикнал възрастните да му споделят подобни неща. Този мъж явно беше по-различен.
— Ще изстреляш ли една стрела, за да погледам? — попита Сейер.
Каник се поколеба.
— Добре, но вече изгубих концентрация и няма да излезе сполучлив изстрел.
— Моля те от любопитство — тихо отвърна Сейер. — Никога не съм наблюдавал отблизо стрелба с лък.
Проследи цялата процедура. Каник се помъчи да се съсредоточи, вдигна лъка, прицели се и отпусна тетивата. Действията му представляваха естетична гледка въпреки килограмите му. По впечатляващ начин лъкът придаваше стегнатост на безформената му фигура. Каник улучи деветката и отпусна лъка.
Погледна към сградата, а после отново към Сейер.
— С ръкавици ли стреляш? — кимна полицаят към ръцете му.
— Да, те са специално предназначени за стрелба с лък. Иначе тетивата ще ми нацепи кожата на пръстите. Някои хора си слагат само кожени пръсти, но аз предпочитам ръкавици. Всъщност се слага само една ръкавица — на ръката, с която опъваш тетивата. Но за по-прегледно имам две ръкавици, другата не ми пречи. Нали знаете — трескаво заобяснява той, — всеки стрелец си има собствен подход. Кристиян, например, мига, преди да отпусне тетивата.