Карл Май
Коледа
Първа глава
Въведение
Коледа!
Каква мила и колко богата по съдържание дума! Убеден съм, че и в словесното богатство на всички народи за всички времена нито е имало, нито има друга дума с толкова дълбоко значение, която да събужда такива мили спомени. За вярващия християнин тя олицетворява изпълнението на дълго жадуваното желание за спасението на всички човешки същества, а за скептика означава ежегодно повтарящи се дни на всеобща празнична тържественост, на семейна радост и на светнали от щастие детски очи. Вердиктът «Исус Христос и вчера, и днес, и во веки веков!» озарява и най-скритото кътче от сърцето на вярващия, а скептикът навярно неволно ще подеме радостната песен:
Сред палмите израсна отдавна очакваното клонче на Исая и над Витлеем засия звездата, която посочи пътя на мъдреците от Изтока към Коледните ясли. «Слава на Бога в небесата!» — запя небесното войнство над този град, където изгря онзи лъч светлина, който щеше да озари и ощастливи целия свят. «Мир на земята!» — прозвуча след небесната глория [1]. Оттам тръгна мирът, чийто символ и до ден-днешен си остава палмата, разпростря се над всички земи и завладя всички сърца, които бяха отворени за него. А на север, там, където не се развяват перестите палми, техните ветрила са се превърнали в борови клонки, които се кичат със свещи и звезди в тези хубави честити дни и точно за тях важат думите на пророка: «Тръгни и стани светлина, понеже твоята светлина идва и божественото великолепие изгрява над теб!» Тогава коледната елха се появява в целия си блясък както в дворците, така и в бедняшките колиби. Тогава проехтява камбанният звън, за да възвести рождението на Спасителя и в тихата нощ от всички олтари и амвони, от уста на уста се понася ангелският вик: «Ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде, защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, който е Христос Господ!»
Главно думите от две библейски притчи са ми направили най-дълбоко, незаличимо впечатление, които съм чул още като малко момче от устата на моята стара набожна баба. Дали се дължи на изкуството й да разказва, или на съдържанието на самите думи, не знам, ала си остава факт, че тези редове и до ден-днешен се числят към любимите ми библейски цитати. Първият от тях гласи (Йов 19,25): «Защото знам, че е жив Изкупителят ми и че той ще ме възкреси от гроба», а другият е именно възвестяването на ангела: «Ето, благовестявам ви голяма радост… защото днес ви се роди… Спасител…» Впечатлението, направено ми от тези думи, бе толкова голямо, че още в съвсем незряла възраст композирах музика по двата текста, а по втория дори се осмелих… да напиша стихотворение.
Споменавам всичко това не за да се хваля, което се потвърждава както от споменатата моя възраст, така и от употребата на думата «осмелих се», а моите уважаеми читатели скоро сами ще разберат, че по този начин преследвам съвсем други, далеч по-благородни цели. Засега ще кажа само, че на времето думите «Възвестявам ви голяма радост» бяха станали за мен и в едно друго твърде особено отношение истинско коледно послание.
Аз, най-бедният ученик от моя клас, страстно обичах музиката и освен редовното обучение в училище вземах допълнително частни уроци по хармония и т.н., поради което останах само на сух хляб, защото се прехранвах, като сам давах уроци, вземайки по петдесет пфенига на час, и следователно трябваше да плащам един час по хармония, струващ един талер, с шест часа, отделени от свободното ми време. Но го правех с удоволствие, а гладуването от онова време не ми е навредило и до ден-днешен.
Стигнал в теорията до мотета [2], но не и до практиката на композирането му, един хубав ден седнах, изпълнен с идеята (извинена единствено от младостта ми) да композирам коледен мотет към любимата си тема «Благовестявам ви голяма радост».
Речено — сторено! Моето opus operatum [3] трябваше естествено да остане в дълбока тайна, ала съвсем скоро след завършването му изчезна от чекмеджето ми. По-късно разбрах, че го е откраднал един мой съученик, който ме мразеше, и за да ме изложи, го бе пратил по пощата на моя учител, един възрастен добродушен кантор [4]. Дълго търсих моята изгубена светиня, докато най-сетне се отказах, смятайки, че никога няма да я намеря.
И както рядко едно нещастие идва само (а своеволното прекрачване границите на духовните възможности на един ученик лесно може да се превърне в нещастие за него), тъкмо тогава ми попадна едно забавно вестниче, където се обявяваше конкурс за написване на коледно стихотворение с първа, втора и трета награда от по трийсет, двайсет и десет талера. Любимата ми тема, бедността ми и още кой знае какви основателни и неоснователни причини «ме накараха да взема перото», както обичат да се изразяват поетите с призвание, отново седнах на стола и написах едно стихотворение от 32, словом и цифром тридесет и две четиристишия. На всеки човек е известно, и особено на редакторите, че колкото е по-дълго едно стихотворение, толкова по-лесно отива в кошчето за боклук, а и аз самият знаех поне, че стойността на една поема не нараства с дължината й. Но според предварителния план, по който я бях изградил, просто нямаше как да излезе по-къса. Напротив, ако бях изразил върху листа всички връхлетели ме мисли, поемата навярно би станала и хиляда стиха. След като направих и исканото мото, аз го пъхнах заедно със стихотворението в плик за три пфенига, запечатах го с червен восък за пет пфенига, залепих върху него горе вдясно над адреса на редакцията последните си пари във формата на пощенски марки и изпаднал в извънредно тържествено настроение, занесох писмото до по-следващата улица, където висеше пощенската кутия. След като то падна вътре, като накара кутията да изкънти на празно, аз още дълго останах да я съзерцавам. Сега тя ми изглеждаше съвсем иначе, но това бе лесно обяснимо, понеже дотогава никой разумен човек не беше искал от нея да погълне наведнъж трийсет и две строфи.