— Който от бледоликите посегне към оръжията си, незабавно ще получи куршум!
Белите много добре знаеха законите и обичаите в Дивия запад. Печелеше онзи, който най-бързо грабнеше оръжието си. На Винету и през ум не му мина да извика обичайното «Hands up!» [62]. Той беше уверен в себе си и бе сигурен, че белите ще вдигнат ръце и без тази общоприета заповед. Повелителното му държане имаше не по-малко въздействие от револвера му. Корнър махна ръката си от колана, но заплашително изръмжа:
— Човече, ти ме събори с коня си! Знаеш ли какво означава това?
— Човече, ти се опита да ме удариш! Знаеш ли какво означава това? — бе отговорът на Винету.
— Pshaw! Да удариш индианец! Тези типове заслужават само бой!
— Също и Винету, вожда на апачите ли?
При споменаването на това име и петимата се стъписаха.
— По дяволите! Да не би да искаш да кажеш, че ти си апачът Винету? — попита Корнър.
— Да, аз съм!
— Да ме вземат мътните, ако е истина… но… бре, да се не види! Да, той е! Ето я прочутата Сребърна карабина! А този кон сигурно е Илчи, враният жребец! Е, това е нещо друго, тогава можеш да си вървиш по пътя. Няма да ти направим нищо лошо
— Уф! Няма да направите нищо лошо на Винету, вожда на апачите? — попита той, като презрително махна с ръка. — Срещу вас са насочени шест куршума, а този бледолик е тъй милостив та ме увери, че нямало да ми се случи нищо лошо. Винету язди когато и накъдето пожелае. Сега, например ще остане тук понеже трябва да говори с вас. Ти вдигна ръка срещу него и го нарече куче. Ами ти какво си? Какво може да бъде изобщо един бледолик, чието име е Корнър?
— Какво? Ти знаеш името ми?
— Pshaw? Винету ви познава и петимата! Който се казва Корнър, Егли и Шепард, той краде чуждо злато и убива собствениците му. Вие сте вонящи койоти! Не заслужавате и куршумите ми, понеже тях ги пазя за по-почтени противници. Вас просто ще ви стъпча с копитата на моя кон.
Той пъхна револвера си обратно в салтилското одеяло, служещо му за колан. Тъй като онези типове не виждаха вече оръжието в ръцете му, куражът им взе да се възвръща.
— Какви сме били и какво сме направили? — извика бившият проповедник. — Няма да търпим подобни обиди даже и от Винету! И ние имаме оръжия!
Той понечи да свали пушката от рамото си. ТОгава с усмивка на превъзходство апачът посочи насреща към елшите и заплашително каза:
— Нека бледоликият Шепард не пипа пушката си, защото ей оттам наднича карабината «Хенри» на моя брат Шетърхенд.
Всички погледи се насочиха към мястото, където между клоните стърчеше цевта на моята карабина.
— По дяволите! — извика Корнър. — Това ми прилича на истинско нападение! Винету ни прегражда пътя, а Олд Шетърхенд ни дебне отстрани. Те са се скрили тук отдавна, за да ни чакат. Какво искате от нас?
По мой знак Рост смуши коня си да излезе от скривалището ни и се обърна към тях с думите:
— Едва ли е нужно да ви казваме какво искаме от вас,: Проповедникът сигурно знае кой съм аз.
Продавачът на евтини религиозни книжки втренчи поглед в него и сякаш за известно време онемя, ала скоро се изсмя приглушено и без да успее да скрие смущението си, възкликна:
— Келнерът от Уестън! Наистина, това е келнерът. Мистър Рост, какво търсите тук в планините?
— Златото на мистър Уотър — отвърна Рост.
— Че нима то е тук горе? Навярно го е забравил, а пък после си е въобразил, че някой му го е откраднал, а?
— Я оставете тези глупави шеги! Ние знаем как стоят нещата.
— Ние ли? Кого имате предвид? Себе си ли?
— И мен също — обадих се аз, като се показах между елшите. — Слизайте от конете!
Пак бях преметнал през рамо карабината «Хенри» и в момента държах в ръце револверите си. Настана краткотрайна дълбока тишина. После проповедникът извика с изтънял от смайване писклив глас:
— Та това е… тоя е фамозният мистър Майер, дето пише толкова хубави коледни стихове! И с какви дрехи е само…! Човек ще вземе да си помисли…
— Слизайте от конете! — повторих аз, като го прекъснах. Корнър и бездруго не беше на коня си. Егли бързо схвана положението и слезе от седлото. Но Шепард, изглежда, нямаше намерение да се подчини на заповедта ми. Тогава притиснах по-здраво моя вран жребец с бедра, с два грациозни скока той се озова при него и докато го подминавах, ударих го с юмрук в главата така, че краката му изхвръкнаха от стремената. Естествено преди това бях затъкнал пак в колана си револвера, който държах с дясната си ръка. Конят му се изправи на задните си крака и хвърли в тревата негодника, който бе силно зашеметен.