— Не. Ще яздя до Ават Ния без никаква почивка.
— Тогава моля моят брат да каже на нашия храбър приятел, че ни е срещнал тук и че сме поели към фримонт Пийк, но може би ще отложим това пътуване, за да се видим с него. Ако до пет дни не се появим, значи или сме били задържани от неприятелите ни, или пък се намираме край Стихи Крийк, където ще се позабавим, понеже искаме да предотвратим едно злодеяние. Ако се натъкнем на враните или на кървавите индианци, във всички случаи ще действаме като приятели на шошоните, а после ще ви посетим. Не дойдем ли, това ще означава, че сме изпаднали в беда, и нека тогава Ават Ния ни потърси при враговете ни или да дойде до Стихи Крийк, за да ни помогне. Моят брат Те-е запомни ли думите ми?
— Никога не мога да забравя онова, което е казал Винету, великият вожд на апачите. Когато предавам разговора ни на нашия вожд, от думите на Винету няма да липсва нито една.
Той се върна обратно в гората, но само след някоя и друга минута се появи отново, яхнал коня си, поздрави почтително и се отдалечи в галоп.
За нас срещата с този съгледвач бе от голяма полза, защото, първо, от него узнахме къде да търсим шошоните и че враждебно настроените кървави индианци се намират зад нас, и второ, съобразителният Винету използва този случай, за да ни осигури помощта на индианците змии, в случай че ни връхлети някоя опасност.
След като съгледвачът си тръгна, ние продължихме пътя си и когато започна да се смрачава, стигнахме до мястото, където Токоав-Па [65] се влива в Медисин Боу Ривър. Там обикновено индианците юта сушат месото на убития дивеч. Из западните предели на прерията Ларами, откъдето този приток е получил името си Поток на месото. Думата Токоав-Па е от езика на индианците юта.
Вече беше време да се разположим на лагер. Ако кървавите индианци не променяха споменатата посока, в която пътуваха, този ден от тяхна страна не ни заплашваше опасност. Но ако я бяха променили, те щяха да се натъкнат на следите, оставени от Корнър, или дори можеха да се срещнат с него и спътниците му, а в такъв случай щяха да научат от тях, че сме нейде наблизо по бреговете на Медисин Боу Ривър. На Винету и на мен те гледаха като на неприятели, защото веднъж преди години бяхме принудени да браним кожата си от неколцина техни воини, и затова можехме да сме сигурни, че веднага щяха да се лепнат като хрътки по петите ни и щяха да ни преследват докрай. Ето защо ние не останахме на отсамната страна на Потока на месото, а се прехвърлихме на другия му бряг, където намерихме подходящо място за бивак. Оттам не беше възможно да наблюдаваме източния бряг, от който бяхме дошли, но поне щяхме да чуем шума от евентуално появилия се там конен отряд. Брегът на потока беше опасан от почти непроходими храсталаци, зад които на една поляна с формата на полукръг спънахме конете, а самите ние легнахме на тревата. Предпазливостта ни забраняваше да палим огън, макар че в това напреднало годишно време нощите бяха вече твърде студени. Шарана беше толкова изморен, че щом се нахранихме, веднага заспа.
Ние останахме още около два часа будни, но после трябваше вече да помислим за тъй необходимата ни почивка. Тъй като все още не можеше да се очаква някаква опасност, Рост щеше пръв да застане на пост и после щеше да спи през цялата нощ, която щяхме да си поделим двамата с Винету. И така аз и вождът на апачите се увихме в одеялата си и бързо заспахме.
След Рост идваше моят ред. Когато ме събуди, той ми каза, че не е доловил никакъв подозрителен шум. Но аз реших да не се осланям на това уверение и грижливо претърсих всичко, обикаляйки край бивака, ала за съжаление обърнах внимание само на най-близката околност.
Понеже беше студено, не седнах на земята, а започнах да се разхождам нагоре-надолу в меката трева. Може би измина около половин час, когато дочух някакви гласове, долитащи откъм отвъдния бряг. Събудих Винету. Ослушахме се. Явно беше индиански говор, ала не успяхме да разберем за кой диалект ставаше въпрос. На всяка цена трябваше да се прехвърлим отвъд, за да се промъкнем до червенокожите. Не беше изключена възможността да са и приятелски настроените към нас шошони. Но ако си имахме работа с кървавите индианци, бяхме принудени незабавно да се махнем оттук.
Тъй като при този студ не бе никак приятно да нагазим във водата до под мишниците, решихме да преминем потока на коне. За тази цел трябваше да потърсим някое удобно място доста по-нагоре срещу течението, за да не би отсреща да чуят шума от газенето на жребците ни във водата. Събудихме Рост и Карпио, втълпихме им в главите да кротуват и в никой случай да не се отдалечават от бивака, а после тихо поведохме конете за юздите, за да ги възседнем по-далеч, където нямаше да има опасност да ни чуят или забележат. След това яздихме още малко нататък и едва тогава ги накарахме да навлязат в потока и успешно се прехвърлихме на отвъдния бряг. Там вързахме животните за един храст и се запромъквахме близо до крайбрежния гъсталак в обратна посока, надолу по течението на потока. Тук трябва да отбележа, че не бяхме взели пушките си.