Навярно за да може и Винету всичко да разбере, той бе говорил на английски, но този куплет каза на немски. Щом го чу, изненаданият Райтер бързо се намеси:
— Какво какви са тези стихове? Та те са от стихотворението, изпратено ми от моя баща. Писал го е един от неговите някогашни ученици. Откъде го имате?
Хилър погледна първо към него, а после към мен и го попита.
— Познавате ли този някогашен ученик? Знаете ли какво е станало с него?
— До този час и аз нямах представа, но ето в това писмо жена ми издава всичко. Тя донесе стихотворението от Европа и то й беше здрава опора през дългите години на страдания. Аз, разбира се, само й се смеех, но съм го чувал толкова често и от нея, и от сина си, че вече го знам наизуст. Като че ли онзи ученик е писал само за мен думите:
Жена ми го е чула преди години при коледната елха в някаква странноприемница от съученик на автора му. И сега ние се дим тук в Дивия запад, пред коледното дръвче и за днешния празник едва ли може да има нещо по-подходящо от това стихотворение. Сигурно няколко пъти ще се запъна, но все пак мисля че няма да изпусна нищо. И така, сега ще…
— Чакай, чакай! — прекъсна го Райтер. — Аз мога да го кажа като по вода и съм убеден, че няма да сбъркам. Позволете ми аз да го издекламирам!
Тогава се разнесе гласът на Карпио:
— Не само аз имам това право! Такова е и желанието на Олд Шетърхенд, а в случая само той може да се разпорежда, защото е авторът, а аз съм онзи съученик, за когото спомена мистър Хилър.
Моят приятел изрече тези думи бавно и с видимо усилие.
Смаяният Райтер понечи да каже нещо, но аз му направих знак да мълчи.
— Ела, драги Сафо — помоли ме Карпио. — Изправи ме и ме прегърни! Знам, че сега ще говоря за последен път в живота си и това ще са думите на твоето коледно стихотворение.
Изпълних желанието му и го притиснах до сърцето си. Над нас блещукаха Божиите звезди. Пред нас догаряха свещите на коледната елха. Една по една започнаха да угасват. Тъй гасне и човешкият живот тук на земята. Но високо горе в небесните селения продължаваха да сияят символите на вечния живот и всеки техен лъч ни казваше, че смъртта не е нищо друго освен врата към рая, началото на едно блажено възкресение. Умиращият сключи ръце като за молитва и немият му поглед ни подкани да сторим същото. Разбрахме го и всички последвахме примера му. Стори ни се, сякаш през затворената котловина премина лек ветрец като Божие дихание. Сега действително бяхме обгърнати от онова, за което се пее в хубавата коледна песен „Тиха нощ, свята нощ“. С блажена усмивка на смъртнобледото си лице Карпио поде: