Той бе започнал да декламира силно и ясно, но с всяка строфа гласът му отпадаше все повече и повече. Въпреки това при възцарилата се пълна тишина съвършено отчетливо чувахме всяка негова дума. После видях как той затвори очи, ала продължи да декламира, макар и все по-бавно и по-бавно. Думите му звучаха толкова странно, така чуждо, сякаш идваха от някакъв друг, съвсем непознат свят. Бях дълбоко покъртен. Когато стигна до мястото:
И с длан върху мъртвешкото чело свещеникът изрича благослов:
Карпио простря напред ръце и като повиши глас, продължи:
Блажен е онзи,
кой в тегло живял е с вяра в вечната любов!
Но с това явно силите му се изчерпиха, защото оттук нататък гласът му постепенно започна да замира:
Последната думичка „Бог“ отлетя от устните му като почти беззвучна въздишка и… Карпио издъхна. Небето го беше прибрало. Последната свещичка на елхата угасна. Имах чувството, че както всеки от нас, тъй и цялата котловина бе онемяла. Все още държах мъртвеца здраво в прегръдките си. По едно време Хилър се понадигна от мястото си, сложи длан върху клюмналата глава на моя приятел и с треперещ глас довърши стихотворението:
Всички свещи бяха вече угаснали, тъй че не можеше да се видят сълзите, които блестяха в очите на всички бели с изключение на стария Лахнер, защото той и този път не беше при нас. Без да кажат нито дума, хората ставаха един подир друг и бавно се отдалечаваха, понеже там, където човешката душа напуска тялото, е свято място, което се почита с мълчание и тишина. Останах доста време да седя сам с мъртвеца в прегръдките си, докато най-сетне Винету се приближи и каза:
— Утре ще построим за него такова жилище, което ще е по-дълготрайно от тялото му. Духът му вече е отлетял при великия добър Маниту, където има много дървета на спасението с вечно горящи свещи. От двете му страни ще запалим огньове и ще застанем на последна стража, докато настъпи утрото. Той си тръгна с радост от този живот, а след време и ние ще го последваме, за да го видим пак. Хау!
От плоски камъни и клони направихме нещо като носилка, постлахме я с мечата кожа и там положихме Карпио. После отляво и отдясно запалихме два огъня и заедно с Винету останахме да бдим при мъртвеца до сутринта. Призори апачът заповяда на шошоните да издигнат гробница, достойна за един приятел на Олд Шетърхенд. Наоколо имаше достатъчно камъни и тя стана толкова здрава, че можеше дълги години да устои както на дивите животни, така и на разрушителната сила на времето. Завършихме я през следобеда и погребахме Карпио като християнин. Когато сключих ръце и казах прощалната молитва, шошоните също коленичиха. После затворихме гробницата, а младият вожд на индианците змии Вагаре Тай ми обеща още при следващия ловен поход да засади наоколо вечнозелени храсти. По-късно пак посетих това място и сам се убедих, че беше изпълнил обещанието си.
На следващото утро тръгнахме на път. Всички се бяхме сприятелили и бяхме станали като братя. Само присъствието на стария Лахнер ни смущаваше. Този човек ни създаваше големи главоболия. За нищо нямаше добра воля и нужната сръчност, не можеше да се справи дори със снегоходките. Видяхме се принудени да го влачим и подкрепяме и понеже за всички наши усилия нито ни се усмихна, нито чухме добра дума, не беше никак чудно, че най-накрая червенокожите започнаха да се отнасят към него недотам нежно. Нито на мен, нито на Винету ни минаваше и през ум да ги накараме да се държат по-внимателно със стария, защото той не го заслужаваше. Когато стигнахме до зимния лагер на шошоните, Лахнер бе вече толкова отпаднал, че не можеше да си стои на краката. Той бе първият болен, когото Рост взе под грижите си. Без всякакво състрадание индианците щяха да го оставят да умре, ако все пак присъствието ни не ги принуждаваше да направят за него поне най-необходимото. Както узнах по-късно, след настъпването на пролетта няколко бели ловци го завели до форт Ларами. Тъй и не разбрах какво е станало после с него.