— От търговски съображения той има обичай да пази това в тайна. Към мен, разбира се, няма защо да е толкова дискретен, но не би имало никаква полза да ви кажа имената на всички племена и хора, с които се среща, понеже за вас са напълно непознати.
— Лъжете се. Запознат съм с живота и обичаите на всички индиански племена в Северна Америка по-добре, отколкото си мислите.
— Е, да, ама отдалече, от вестниците и от книгите. Вие сте ни мил, високо уважаван гост и несъмнено във вашата професия сте способен и трудолюбив човек, но за вас е невъзможно да отнемете дори и една съвсем малка част от тревогите ни по моя съпруг. За тази цел са необходими мъже, които познават Запада и са достатъчно смели и опитни, за да дръзнат да се изкачат в Скалистите планини и да потърсят изчезналия ловец. А в този случай един немски писател и пет пари не струва, дори и да е най-прочутият. Извинете ме за тези думи, но наистина е така. Ще отида в Сейнт Луис и ще направя там предложение да изпратят горе няколко свестни ловци. Но те непременно трябва да са смели и умни хора и много добре да познават тамошните условия на живот, трудностите, индианците, а не да са несведущи и неопитни като всички онези, които не успяха да разберат какво значение имаше онази кожа.
— Каква кожа? — попитах аз.
— Ето на, веднага мога да ви дам доказателство, че превъзхождащият и самоуверен ум на европейците търпи тук пълен провал пред някакво си малко парче кожа.
— Хмм! Позволете ми да кажа, че не се страхувам от това доказателство, защото съм специалист в тази област.
— О, по начина, по който го разбирате, то и аз не съм несведуща. Но в случая става дума да се отговори на следния важен въпрос: какво означава, ако при вас дойде един индианец и ви предаде парче кожа?
— Това е или писмо, или има смисъла на някакво съобщение.
— Така си го мислехме и всички ние, ала никой не се оказа в състояние да ми каже нещо по-определено. Разпитвах и тук, и къде ли другаде не обиколих. Бях и в Сейнт Луис, където в търговските кантори има хора, от които човек може да очаква някакво обяснение. Разпитах над сто уестмани, ловци, трапери и други познавачи на индианските обичаи, ала отговорът им винаги бе само едно поклащане на главата и признанието, че това било само някакво обикновено парче кожа и нищо не означавало. И все пак то трябва да значи нещо, защото го донесе един индианец и каза, че е за скуоу [41] на Нана-по, а така наричат мъжа ми.
— Но нали споменахте, че сте нямали ни вест, ни кост от мъжа си! Защо премълчахте посещението на червенокожия?
— Защото не би имало никакъв смисъл да ви разказвам за него. Невъзможно е да знаете онова, което стотина уестмани не успяха да ми кажат. Значението на кожата ще си остане загадка, докато по тези места се появи някой мъж като Олд файерхенд или Олд Шетърхенд, когото веднага бих посетила, за да му я покажа.
— В такъв случай може да чакате и години, преди някой такъв човек да пристигне най-случайно в Уестън или в някое от близките селища.
— За съжаление! Но разправят, че Олд Шетърхенд, а даже и Винету, са се мяркали вече веднъж в Джеферсън Сити.
— Парчето кожа още ли е у вас?
— Да.
— Може би ще е достатъчно да го покажете и на мен.
— На вас ли?… Е, нямам нищо против! Вижте го, за да можете после да разправяте, че сте държали в ръцете си истински индиански тотем. Ще отида да го взема.
Тя донесе парчето и ми го подаде. То беше сгъната на четири кожа с големината на нормален хартиен лист. Нито от едната, нито от другата страна се забелязваше какъвто и да било знак, по който можеше да се направи изводът, че има някакво значение. Въпреки всичко за мен нещата веднага се изясниха.
— Е? — попита ме тя усмихнато. — Най-обикновено парче кожа, нали?
— Не.
— Не ли? Тогава наистина съм любопитна да чуя какво мислите. Но естествено отсега съм сигурна, че ще е нещо погрешно.
— Струва ми се, поне веднъж един немски писател може да докаже на цял куп уестмани, че в този случай ги слага в джоба си. Парчето кожа представлява писмо.
— Какво? Лъжете се! Заблуждавате се! — припряно възкликна тя. — Та по него не се вижда абсолютно нищо!
— По него не, обаче вътре в него.
— Вътре ли? Че да не би едно парче кожа да може да е кухо?!
— Всъщност то се състои от две парчета.
— Невъзможно! Би трябвало да се усети на пипане, а също и да се забележи по краищата.
— Ами! Пред нас са две много фино обработени парчета от кожата на миеща мечка, които много внимателно са слепени. Едното от тях е писмото, а другото само го покрива.