— А защо са залепили отгоре тази «покривка»?
— За да се запази написаното.
— Същото са могли да постигнат например и като го навият на руло.
— Покривното парче кожа служи и за нещо друго, което ми причинява безпокойство.
— Защо?
— Индианецът, донесъл писмото, е ваш враг, а следователно е бил такъв и на вашия съпруг. Всъщност по какъв начин получихте кожата?
— Не си бях у дома. Той я е донесъл и е казал, че била за скуоу на Нана-по. После побързал да си отиде. Разпитвах за него, но индианецът не е останал нито минута повече в града.
— Значи съм прав. Писмото е направено така, че да е необходимо известно време да го отворите и прочетете, а този срок е напълно достатъчен за приносителя му да изчезне. Съдържанието на посланието сигурно не е никак благоприятно за вас.
— За Бога! Да можехте само да го отворите!
— Мога!
— Би било невероятно чудо, след като толкова големи специалисти нищо не разбраха от него.
— Били са набедени специалисти. Знаете ли какво разбират под «подострям кожа» хората, които се занимават с обработката й?
— Не.
— С много остър нож ръбовете се изтъняват така, че да се залепят по-добре и никой да не може тъй лесно да забележи двете парчета, от които е направена кожата. Истинският специалист обаче веднага ще напипа, че краищата й са по-тънки.
— Но нали би трябвало да се усети, че в средата кожата е двойна.
— Тя и там е залепена.
— Няма ли да се повреди написаното, докато със сила дърпаме двете парчета, за да ги разделим?
— Няма да използваме сила, а ще ги накиснем във вода.
— Но нали и знаците ще се размият!
— Няма, защото не са изписани с водоразтворима боя. Моля ви, дайте ми ножица и донесете паница с вода!
Когато получих и двете неща, аз внимателно изрязах ръбчетата на коженото парче и от четирите му страни, а после го накиснах в напълнената с вода паница. След това трябваше да чакаме, докато се разтвори лепилото. Междувременно имахме време с помощта на слаб огън леко да загреем желязната плоча на печката, за да изсушим върху нея «писмото».
Излишно е да споменавам, че и двамата се вълнуваха и бяха обзети от изключително голямо напрежение. Не можеха и не можеха да проумеят как така «един немски писател» все пак знаеше повече от всичките уестмани, към които се бяха обърнали. Но увереността, която проявявах, скоро започна да разсейва съмненията им. Към голямото им напрежение се прибави и тревогата, предизвикана от твърдението ми, че индианецът е техен враг и затова съдържанието на писмото не е много радостно за тях.
След половин час извадих кожата от водата и успях да разделя двете части съвсем лесно, също като два залепнали един за друг мокри листа хартия. Майката и синът не можаха да различат коя от тях представляваше писмото, но въпреки че парчетата бяха мокри, аз веднага разбрах кое какво е. С написаното нагоре разстлах писмото върху топлата плоча на печката, но трябваше много да внимавам да не би от прекалена горещина боята на знаците да се разтече и размаже. После поставихме кожата върху масата между две лампи.
Двамата побързаха да се надвесят над кожата, за да прочетат какво бе написано, ала съвсем скоро разочаровано се изправиха.
— Та това не са букви, а изрязани с острие точки, чертички и фигурки! — каза жената.
— Това е едно чудесно изработено с цинобър [42] индианско писмо — отвърнах аз.
— Което вероятно никой няма да успее да разгадае. Колко се зарадвах, когато ме уверихте, че става въпрос за писмо! А ето че оставаме в предишната неизвестност.
— Успокойте се, мисис Хилър. Ще го разчета.
— Наистина ли? Че къде сте се научили?
— При индианците.
— Как? Какво? Били сте при индианците? Изобщо не сте ни го споменавали.
— Човек не бива да говори, ако не е необходимо. Разрешете ми първо да помисля над значението на знаците и фигурите! Това отнема повече време от четенето на писмо с обичайните букви.
След десетина минути бях вече готов. Както бях предвидил, съдържанието му не беше радостно. Питах се дали няма да е по-добре да го премълча, но все пак реших да бъда искрен към тези хора. Не биваше да скривам от жената положението, в което се намираше нейният съпруг. Узнаеше ли го, все пак бе възможно да го спаси с помощта на фирмата за търговия с ценни кожи. С няколко уводни думи я подготвих за лошата вест, а после й обясних:
— Най-напред ей тук горе различаваме един индианец, украсен с пера, от чиято уста излиза тънка линия, наподобяваща дъха на човека, която сочи към четириъгълник с изобразени в него четири каубоя. Това е името на автора и изпращача на писмото, а именно вожда на кикатсите, един клон от племето на индианците врани, кроус, или както още сами се наричат — упсароки. Той се казва Яконпи Топа. В превод това означава «Четири пастира», с което се имат предвид каубои. На времето, когато този индианец тръгнал да се скита в търсене на име, задължение на всеки млад червенокож, успял да убие четири каубоя и занесъл скалповете им в своя вигвам. Оттам идва и името му.