— Назад, мистър Винету! Та конят ще ме ритне в главата!
— Ще го отдръпна, ако признаеш, че си койот. Такъв ли си?
— Добре де, добре! Аз съм всичко каквото пожелаеш, дори и койот!
Тогава апачът обърна врания жребец както беше на задните си крака, после го накара пак да стъпи на земята и с предните си копита и каза:
— А сега навън всички, които са обиждали моя бял брат Олд Шетърхенд! Тук има място само за него и приятелите му!
После апачът малко разигра коня си между масите, което при енергичността и пъргавостта на животното изглеждаше твърде опасно, макар то да се подчиняваше и на най-слабото притисване с бедра. Уотър незабавно изхвръкна през вратата. Малко по-бавно го последва и шерифът, който вече беше изпреварен от полицая. По-късно научихме, че тримата отишли в една друга стая, която, както се изразил шерифът, не се използвала като «манеж за дресура на индиански кранти».
Да влезеш на кон в голямото помещение за посетители на един хотел — това можеше да хрумне само на Винету, който беше такъв ездач, че не би повредил нищо, дори и ако столовете и масите бяха от стъкло. Нашите жребци бяха братя, коне от най-благороден произход, без каквито и да било недостатъци, с огнен темперамент, смели, издръжливи, умни и въпреки своя плам — кротки като агнета. Самият Винету им беше дал индианска дресировка. Името на неговия жребец бе Илчи [48], а моят се казваше Хататитла [49], което е дума от езика на апачите. Последните две «а» от нея се изговарят с ударение. Винаги когато идвах при Винету, моето животно ми бе на разположение за времето, прекарано заедно с вожда на апачите. То беше моя собственост и щом се разделяхме с Винету, аз му го оставях да се грижи за него.
След като вече споменатите лица излязоха от стаята, вождът на апачите слезе от седлото и изведе жребеца си навън, за да го завърже заедно с Хататитла. Копитата му не бяха оставили следи по пода, защото не бяха подковани.
Собственикът на хотела се обърна към мен:
— Веднага си помислих, че не сте само някой скитащ се мистър Майер, който пописва от време на време. Жена ми може да го потвърди. Изключително неприятно е, че в моя хотел стана такава голяма кражба, но тази беда далеч се компенсира от високата чест, че вие и прочутият вожд на апачите сте отседнали при мен. Надявам се, че и Винету ще остане да живее тук, нали?
— За днес мога да ви уверя, че ще останем, но за утре — не, защото ми се струва, че още сутринта ще се отправим на запад — отвърнах аз.
Щом чу тези думи, Хилър побърза да ме попита:
— Значи няма да тръгнете на изток, както искахте първоначално, а?
— Няма. Винету се е спуснал от Сейнт Джоузеф и ако не беше отложил за по-късно намерението си да поемем на изток, непременно щеше да носи други дрехи, купени в онзи град, а сигурно щеше да остави някъде в околностите му и конете ни под нечии грижи.
Моите думи бяха вода в мелницата на оберкелнера, който се приближи към мен, направи дълбок поклон и каза:
— Извинете ме, ако не съм бил достатъчно любезен, но не знаех кой сте! Значи, понеже сте Олд Шетърхенд, затова можахте с такава сигурност да кажете, че няма да го срещна в Сейнт Джоузеф. Безмерно съм щастлив от възможността, която ми бе отредена, да ви обслужвам в нашия хотел и ви моля да ми разрешите да споделя, че един вътрешен глас ми нашепва, че тъкмо сега би могло да се изпълни съкровеното ми желание да направя моите индианско-медицински изследвания.
— Обърнете се към Винету!
— О, той ще направи каквото вие пожелаете, милорд!
— Възможно! Но засега все още не знам по какви причини е променил първоначалния ни план и затова по-определен отговор мога да ви дам едва след като узная намеренията му.
Хилър се радваше не по-малко от Рост на появяването на моя червенокож брат, първо, защото той бе щастлив само заради това, че изобщо го вижда, и второ, защото вече вярваше, че надеждата да бъде спасен баща му значително укрепва. Когато апачът отново влезе в стаята и седна при мен и него, младият човек изпъна рамене на стола си и остана да седи като истукан в тази почтителна стойка чак докато Винету се отдалечи.
Би било голяма заблуда, ако някой си помисли, че настанил се при нас, апачът е започнал да ни разказва за себе си, за своето пътуване или пък за намеренията си. Но аз и не очаквах подобно нещо от него. Той изобщо беше мълчалив човек и говореше само тогава, когато сметнеше, че е необходимо. Бях се научил да узнавам много повече неща от очите и израза на лицето му, отколкото от думите му. След като услужливият келнер побърза да го попита какво желае, Винету му каза само една дума «вода!» и погледът му се спря върху мен. Разбрах го и с кратки думи му разказах за обира, при което бегло засегнах и отношенията, създали се между мен, Уотър и проповедника. Една уместна и точна дума за него беше предостатъчна. Когато свърших, той се изправи на крака и каза: