Повече не чух, защото Винету сметна, че е направил достатъчно, и си тръгна. Последвах го. Когато долу се канеше вече да свърне към голямото помещение за посетители, с едно движение на ръката аз го възпрях и отново го поведох към стаята на проповедника. Апачът мълчаливо ме придружи. Горе му предадох подслушания от мен разговор. Той внимателно ме изслуша, а когато свърших, по лицето му се появи онази одобрителна усмивка, която винаги толкова много ме удовлетворяваше, и накрая ми каза:
— И сега навярно моят бял брат иска още веднъж да претърси онзи куфар?
— Да, затова дойдохме тук, преди шерифът да ни е изпреварил и да го е конфискувал.
Прелистихме всички книжки и брошури, но без никакъв успех. После отново се заловихме със самото куфарче. Нямаше нито таен джоб, нито някакво друго добре маскирано двойно дъно, но на едно място ленената подплата се беше разлепила и в нея се виждаше направен разрез с нож. Бръкнах вътре и извадих три късчета хартия. Друго нямаше под плата. Първото листче съдържаше само имена, написани едно под друго, а най-отгоре като заглавие се четеше «To the Finding-hole» [50]. Имената бяха следните: Канзас Сити, Канзас Ривър, Рипъбликън Ривър, френч-манс форк, Пайн Блъф, Лодж Поул Крийк, Айрън Маунтън — Чъгуотър Крийк, Лейк Джоун, — Ларами Ривър, Медисин Боу Ривър, Плат Ривър, Суитуотър Ривър, Пасифик Крийк, Биг Сан-ди Крийк, фримонт Пийк, файндинг-хоул.
Второто листче представляваше полица за пет хиляди долара, издадена от Емил Райтер на името на франк Шепард.
Третият къс хартия беше много важен. Написаните върху него редове гласяха буквално:
Признание
Аз, Емил Райтер заявявам под клетва, че завчера следобед в три часа със собствената си пушка застрелях фермера Гай Финел и обещавам при представяне на това писмено признание пред съдия — следователя да не направя никакъв опит да отрека извършеното от мен убийство.
Емил Райтер, Стийлвил.
Отбелязаната отдолу дата сочеше, че редовете са писани почти преди една година. Името на извършителя на престъплението ми напомни за моя учител по музика, за онзи възрастен мил кантор, който беше дал мотета ми за печат. Синът му беше заминал за Америка и се казваше Емил Райтер. Сигурно това бе случайно съвпадение и нямах никаква причина да предположа, че написалият тези редове е именно синът на моя кантор.
Какво ли го беше накарало да документира писмено признанието си? И каква ли причина можеше да има човекът, за когото бе написано, да му го изиска и да го запази, без да съобщи за убийството на властите? Дали настоящият притежател на бележката, проповедникът, беше това лице? Ако наистина бе той, тогава намеренията му едва ли бяха добри. Може би Емил Райтер е бил принуден да подпише и полицата, за да купи с нея мълчанието на свидетеля. Но в такъв случай бе близко до ума предположението, че онзи, който я бе получил, тоест франк Шепард, и проповедникът са едно и също лице. Обаче нали продавачът на религиозни книжлета се казваше иначе… поне в момента името му беше друго!
Винету ме погледна изпитателно. Когато пъхнах в джоба си трите листчета, той ме попита:
— Ще ги задържим ли?
— Да — отвърнах аз. — На едното от тях е описан пътят до файндинг-хоула и е изключително важно за нас, а пък другите две могат да се окажат още по-важни.
— Тези места… Уф! Кажи-речи, те чертаят точно пътя, по който трябва да яздим и ние двамата.
Ето че едва сега той наруши мълчанието си.
— И ние ли трябва да яздим нагоре?
— Да. Твоят брат Винету не намери време да отиде да вземе нъгитси за пътуването ни на изток. Насред пътя си той бе принуден да се върне, понеже узна, че воините на враните са изровили томахока на войната срещу шошоните.
— Предвиждах, че така ще направят. Думите ми сигурно бяха съвсем неочаквани за него, но без никакви признаци на изненада или учудване той ме попита:
— Моят бял брат го е знаел?
— Да. Шест врани са били убити от шошоните и за тях сигурно ще бъде отмъстено. Научих го тук от една жена, чийто мъж е присъствал на убийството. Тя е получила писмо от вожда на враните кикатса Яконпи Топа.
— Уф! Винету и Поразяващата ръка трябва бързо да потеглят, за да помогнат на своите приятели шошоните. Между тях и неприятелите им е имало и други враждебни действия. Този път Яконпи Топа не е спазил пагубния обичай на червенокожите мъже веднага след кървавия повод да се хвърли в битка без никаква подготовка, а е предприел големи приготовления. Вдигнал е на крак както враните от поречията, така и враните от планините — ауахауейси и алакауийси, — а както изглежда, се стреми да привлече на своя страна също и воините на сатсила-а, на канаси-те, пиганите, както и на смол-роубсите. Той е стара хитра лисица, докато младият вожд на шошоните все още няма и трийсет години и е повече откровен, отколкото мъдър и опитен.