Тя говореше на английски, понеже предполагаше, че Винету не разбира немски. При последните си думи тя ми подаде някакъв вестник и ми посочи точно мястото, което имаше предвид. Видях, че това беше излизащият и до ден-днешен [51] «Новинар на Запада», който спокойно може да се препоръча на всички немски читатели. Той бе първият вестник на немски език, издаван на запад от Мисисипи. Винаги ръководен и списван по превъзходен начин, той последователно застъпваше интересите на немците. В целия Запад това бе най-влиятелният вестник на моите сънародници. Въпросните редове, отпечатани с много едри букви, гласяха:
!!!.. Ф.Х….. Ф.Х….. Ф.Х.!!!
Невинността ви е доказана! Престъпникът беше разкрит и призна всичко! Можете спокойно и открито да се завърнете! В случай че нямате възможност да дойдете веднага, съобщете точния си адрес!
Ваш верен съсед.
Когато видя, че свърших с четенето, тя сключи пръсти и през сълзи каза:
— Най-сетне Бог се смили над нас! Колко съм му благодарна! Можем да се завърнем в родината, пак можем с чест да носим нашето почтено име! Отново ще ни върнат всичко, което загубихме. Да, поплачи си и ти, сине! Това са сълзи, много по-различни от предишните. Те ще облекчат сърцата ни от скръбния товар на цялата ни неволя, а и душите ни ще станат също тъй свободни, както ще сме свободни във всяко едно отношение. Ех, де да можеше и моят стар обичан баща да преживее този миг!
Закрил лицето си с длани, синът седеше безмълвно в един ъгъл. Никой друг не можеше да се радва на щастието им по-искрено от мен. Но аз съм свикнал да бъда предпазлив. Ако това съобщение не отговаряше на истината, а беше някаква грешка, заблуда или измама, ударът, който щяха да получат по-късно, щеше да е толкова по-унищожителен. Ето защо попитах:
— А можете ли действително да се доверите на този призив? Дали не става въпрос за някоя клопка, която искат да ви поставят с единствената цел да ви подлъжат да прехвърлите пак океана?
— Не! Този съсед е искрен човек и ни е верен до гроб! Не се осмелихме да му пишем писма от Америка, но се бяхме уговорили да ни уведоми веднага щом нещата в родината ни се променят в благоприятна за нас насока. Тъй като не знаехме къде ще се установим, определихме по един вестник в Ню Йорк, Синсинати, Чикаго и Сейнт Луис, където да се появи съобщението. Споразумяхме се съвсем точно и за неговата форма, тъй че няма място за съмнение дали то е изпратено от нашия приятел, или представлява коварен ход на някой друг човек. Не, можем да му имаме такова пълно доверие, сякаш самата чиста и свята истина го е подала.
— Добре, тогава ще го прибера.
Аз сгънах вестника и го пъхнах в джоба си.
— О, не! — извика тя. — Моля ви, не ми го вземайте! За мен това съобщение има стойността на цяло състояние.
— Убеден съм, но вие можете да си набавите друг екземпляр, за което ние вероятно няма да имаме време. А на нас вестникът ни трябва.
— За какво ви е, мистър Шетърхенд?
— За да го покажем на мъжа ви.
Тя не очакваше подобен отговор. Обзета от радост, жената ликуващо извика:
— Мили Боже! Наистина ли ще отидете при него и ще му занесете тази радостна вест?
— Да. Винету е съгласен.
— Моят брат Шарли казва истината — потвърди вождът. — В изпитанията и нещастието моята добра бяла сестра е станала силна героиня. Великият Маниту е видял това и ето защо с негова помощ днес тя си получава наградата. Неговото желание е ние да отидем при Нана-по, за да го избавим от плен и да го доведем при неговата вярна скуоу. Утре в ранни зори тръгваме на път.
След тези думи жената силно изхлипа и се отпусна на колене пред него, за да благодари за решението му. Ала той изобщо не й позволи да си отвори устата, а побърза да я изправи на крака.
— Винету е човек, а пред хора никой никога не бива да коленичи. Ако моята бяла сестра не иска веднага да си тръгна, тогава нека не ми благодари дори и с една дума.
— Но как мога да мълча, когато сърцето ми прелива от радост и щастие! Каква вест само за моя клет съпруг! Мистър Шетърхенд, той знае стихотворението ви наизуст, знае и по какъв начин съм го получила. И до ден-днешен в ушите ми звучи началото му тъй ясно, както и на времето, когато го чух за пръв път пред коледната елха: «На блага вест съм приносител — Бог прати ни небесен гост…!» Но за съжаление радостта на моя мъж няма да е така смирено благодарствена, с мисъл, отправена към Бога, като моята, защото той… вече не вярва в Христа…
Натъжена от току-що казаното, тя направи кратка пауза, а после продължи: