— Без да се издавам, неговото крайно безбожие често дълбоко ме е огорчавало. Затова ежедневно съм отправяла молитви към Бога, молила съм го да ме чуе, ала до ден-днешен моите молби са оставали неизпълнени. Обстоятелството, че трябваше да страдаме толкова тежко без каквато и да било вина, бе причина мъжът ми да изгуби вярата си и съвсем да се отвърне от Бога. Имам следното горещо желание, за което ще се моля ден и нощ: дано това голямо щастие, усмихнало ни се отново, му върне пак вярата в Бога.
— Не губете надежда, мисис Хилър! — окуражих я аз. — Божиите пътища са неведоми, но краят им е благодатен. Можете да ми вярвате. Толкова често в живота съм имал доказателства за това. Пътят на страданията, по който ви срещнах, сигурно ще ви донесе Божията благословия и ще ви изведе до благополучие.
— Това стана вече, мистър Шетърхенд. Вие ме срещнахте в такъв час, когато мъката ми беше най-безутешна. Тогава бях тръгнала за Граслиц и отивах при един човек, когото от съображения за безопасност нарекох мой роднина, обаче той не бе такъв, а беше роднина само на един от нашите служители. Смятах го за заможен, обаче се бях излъгала. Освен това той беше заминал от Граслиц и ако не се бяхте смилили над мен и ако не ми бяхте дали всичките си пари, навярно днес вече нямаше да съм жива.
— А имахте ли някаква полза от препоръчителното писмо на моя тогавашен приятел Карпио?
— Не. Взех го само за да не обидя младия човек. Познавате ли лицето, до което е адресирано?
— Не.
— Това е мистър Лахнер от Питсбърг. По-късно моят път ме отведе в този град и аз поразпитах за него. Този човек бил натрупал състоянието си от различни услуги, за които искал после десетократни лихви. Хората го описваха като един от най-лошите представители на онзи сорт люде, които англичанинът нарича «cutpurse» [52], а пък американецът — «cut-throat» [53]. Предпочетох да не предавам писмото.
Значи този тайнствен роднина на моя Шаран бил безмилостен кожодер! Трите познати фишека «Ел Дорадо — милионер — единствен наследник» вече не ми се виждаха толкова заслепяващо привлекателни, както през юношеските ми години.
Спокойно мога да подмина останалата част от разговора ни, понеже казаното няма никакво отношение към по-късните ни преживявания. Не можех да искам от Винету тази вечер да дойде с мен още веднъж до жилището на мисис Хилър, тъй че тя ни помоли за разрешение да ни посети за някоя и друга минута в хотела, за да ни донесе писмо до нейния съпруг. Казахме й по кое време щяхме да бъдем там и се сбогувахме.
Когато стигнахме до хотела, видяхме, че общите му помещения бяха претъпкани с хора. Седнал до прозореца, Уотър ни очакваше. Щом ни зърна, излезе да ни посрещне.
— Мешърс — каза той, — незабавно тръгвам да преследвам проповедника, а шерифът ще се опита по друг начин да го задържи. Изчаках ви само за да се извиня на мистър Шетърхенд, че бях толкова глупав и груб. Това задоволява ли ви?
— Йес — засмях се аз.
— И дяволът не би проявил достатъчно голяма прозорливост, за да открие, че в онзи смирен и богобоязлив човек се крие такъв мерзавец!
— О, като стана дума за това, се сетих да ви попитам дали прочетохте бележката, която вчера едно хлапе ви даде в голямото помещение за посетители. Казали сте му, че след година ще й отговорите!
— Ами… ами сигурно все още е в джоба на жилетката ми. Какво пише на нея? Че къде ли е?
Той я извади от джоба си, прочете я и слисано ме зяпна.
— Написах я, за да ви предупредя — обясних му аз. — Де да я бяхте прочели и да бяхте изпълнили съвета ми! Сега навярно разбирате, че съвсем не е необходима прозорливостта на дявола, за да се разкрие същността на проповедника. Само че човек трябва да си държи очите отворени, а вие като че нарочно ги затваряхте.
С тези думи го зарязах.
За Винету бяха приготвили най-хубавата стая на хотела. За да избегнем любопитството на хората, ние се оттеглихме в нея. Само след минута-две дойде оберкелнерът, за да ни обслужи, но всъщност главната му цел беше да помоли вожда за разрешение да тръгне с нас. Той изложи желанието си по най-учтив начин с няколко дълбоки поклона. Молбата му не се хареса особено на Винету, но аз се застъпих за този млад човек, положил толкова усилия да постигне целта си, и най-сетне апачът реши да направи изключение и да рискуваме да вземем с нас един непознат, който на всичко отгоре не беше уестман. Обаче му постави условие да си набави добър кон и да ни докаже, че умее сносно да язди. Тогава Рост ни помоли да почакаме около четвърт час и после да погледнем към двора.
След определеното от него време той се появи долу върху гърба на един съвсем не лош дорест кон и по такъв начин ни демонстрира цялата школа по езда, че Винету му направи знак да се качи при нас, след което му каза още същия ден да се снабди с всичко необходимо за пътуването ни и на сутринта още в ранни зори да е готов за тръгване. Добрият човечец бе извън себе си от радост и хукна, за да се похвали на всички посетители. Едва затворил вратата зад гърба си, той отново я отвори, направи дълбок поклон и рече: