— Но в този случай работата не е чак толкова сериозна, нали?
— В момента все още нищо не може да се каже. Ездачите са били бели и това е успокоително, но от друга страна, има и такива бели, от които човек би трябвало да се страхува повече, отколкото от индианците, тъй че нямаме никаква причина да забравяме необходимата предпазливост. И така преди около пет часа оттук са минали на коне трима бледолики. Два часа по-късно по следите им са дошли други двама. Но петимата са от една и съща група, те непременно са тръгнали заедно нанякъде. Остава открит въпросът защо тук двамата не са яздили заедно с тримата, а са се отделили от тях?
— Хмм! Мен няма защо да ме питате. Не знам! Но как можете с такава сигурност да твърдите, че петимата са спътници?
— Разбрах го от обстоятелството, че изостаналите двама са оглеждали толкова старателно следите на избързалите напред трима.
— Странно! Аз бих направил точно обратното заключение.
— Защо?
— Един вътрешен глас би ми нашепнал следното: именно защото тъй внимателно са оглеждали дирята, те не са знаели кои и какви са хората пред тях.
— Това не доказва нищо друго, освен че не сте никакъв уестман. Натъкне ли се човек на непозната диря, той я разчита и после я следва, без да спира, докато тя не се промени или пък не се появи някаква друга причина, за да спре. А двамата ездачи са слизали от седлата и подробно са се занимавали с дирята на такова място, където не са имали ни най-малкото основание да й отделят чак толкова голямо внимание, тъй като тя си е съвсем същата, както и преди. И така те не са се опитвали да търсят нещо, което все още не им е било известно, а са искали още веднъж да се уверят, че именно тази е дирята, която са си поставили за цел да следват. Значи следите, а оттам и тримата ездачи, са им познати. Вероятно са желаели да узнаят само какво е разстоянието между тях и тримата. Това обстоятелство ме навежда и на един друг въпрос, който може да се окаже изключително важен за нас — дали двамата искат да догонят тримата, или не?
— Естествено, че ще искат. Та нали са от една и съща група!
— Това не може да се твърди с такава сигурност. Ако споменах, че пътуват заедно, то не бива да изключваме възможността това да не се отнася за днешния или утрешния ден, а да е валидно за по-късно и за някоя по-далечна цел.
— Цялата тази работа е твърде сложна и объркана за мен. Вярно е, че много добре умея да различавам трапецовидния…
— … от ромбовидния мускул — намесих се аз. — Но сега-засега…
— Извинете ме, милорд! — бързо ме прекъсна той. — Този път нямах предвид ромбовидния мускул, а големия преден зъбчат мускул. Но те и трите спадат към мускулната група на рамото и на ключицата. Към тях трябва да прибавя само още повдигача, наричан още «търпеливия», малкия преден зъбчат мускул и musculus subclaveus [54].
— Добре, прибавете и тези три и тогава ще станат шест! Но ние спокойно можем да оставим всички тези мускули да си стоят по рамото и ключицата и ще е далеч по-разумно пак да се заемем с дирята, която все пак е по-важна за нас.
— Добре, милорд! Ще следя думите ви с най-голям интерес, защото по целия ни път до тук тези следи са първите, които толкова силно привлякоха вниманието ви.
— Сега преди всичко ме занимават следните два въпроса:
защо са изостанали двамата ездачи? И искат ли да догонят тримата, или не? Несъмнено целта на пътуването и за двете групички е една и съща, но изглежда, че двамата изостанали конници преследват някакъв план, който явно пазят в тайна. Отделили са се от другите, за да могат да поговорят за своите намерения, без да се излагат на опасността да бъдат подслушани. Но в условията на живот, властващи тук, в Дивия запад, при деветдесет от сто подобни случая може да се предположи, че забулените в такава тайнственост цели не вещаят нищо добро. Следователно тримата ездачи трябва да се пазят от двамата. Ето това ми издадоха тези следи.
— Милорд, вашата проницателност е достойна за възхищение. Трябва да си призная, че сам никога нямаше да стигна до тези изводи.
— Pshaw! Не само проницателността ми ме доведе до тях, а и едно друго нещо, за което обаче няма подходящ словесен израз. Лека-полека уестманът придобива, нека го наречем шесто чувство, на което може да се осланя не по-зле, отколкото на своите пет общоизвестни сетива. Това е нещо като духовен поглед, вътрешно око или ухо, един вид тайнствено възприятие, което е независимо от светлинните и звукови вълни. Склонен съм да го нарека сетиво за предчувствия или за предположения, ако предчувствията и предположенията не бяха нещо толкова неопределено, а това шесто чувство винаги разкрива истината с такава сигурност, с каквато окото възприема изпречилия се пред него предмет. Постепенно уестманът трябва да се упражнява в използването на това сетиво също както и детето само чрез продължително упражняване усвоява навика и сръчността да си служи със своите сетива. Но пък след като веднъж си го придобил, можеш да се осланяш на него също тъй сигурно, както и на окото или на ухото. Дори понякога, когато изглежда, че слухът и зрението си противоречат, се случва именно това чувство да бъде определящо за истинността на възприятията. В никой друг човек то не е толкова силно развито, както във Винету. Самият аз, разбира се, съвсем не съм новак, но е имало случаи, когато съм се учудвал на голямата сигурност, с която той е предричал неща, за чието съществуване или сбъдване никога нямаше и да предположа, въпреки цялата си прозорливост. По-късно всички тези «предизвестия» винаги са излизали истина с такава точност, сякаш въпросните случки и събития са се разиграли пред собствените му очи. Ако и аз самият не притежавах това чувство, сигурно понякога нямаше да устоя на изкушението да допусна, че вождът на апачите е от онези хора, които са надарени с тъй нареченото ясновидство. Но сам виждате, че той вече отиде далеч напред. Нека побързаме да го догоним! Предполагам, че тази вечер край Лейк Джоун съвсем няма да скучаем така, както беше в досегашните ни биваци.