— The devil! [56] Смяташ ли, че е възможно?
— Да. Ето защо още тази вечер Егли трябва да го разпита, а ние да ги подслушаме. Ако макар с една-единствена дума издаде, че повече ни няма доверие, ще се наложи да се погрижим както той, тъй и момчето му да не доживеят утрешния ден.
— Би било жалко заради работата, която ще ни свършат. На никого от нас тримата и през ум няма да му мине да се гмурка стотици пъти в ледените води на файндинг-хоул а, за да вади от дъното му нъгитсите. В края на краищата всеки държи на живота си повече, отколкото дори на всичкото злато в света.
— Именно заради работата бих предпочел да обезвредим само стария, а момчето да оставим живо. Ще го вържем и мисля, че никак няма да ни е трудно да го водим с нас като пленник. Та той е толкова неопитен и при това главата му е толкова размътена на този Олд Джъмбъл [57], както го нарича Егли, че щом веднъж го сплашим здравата, и през ум няма да му мине да вземе да ни се опъва. А че после студената вода ще го вкара в студения гроб, може само да ни радва, защото така ще ни спести труда да пронижем с куршум разсеяния му мозък.
— Но все пак би било по-добре да оставим и стария жив. Много ще ме е яд, ако действително вече ни няма доверие.
— И мен ще ме е яд. Съвсем скоро ще разберем как стоят нещата в това отношение. Време е да вървим. Добре, че наредих на Егли да спрат и да се разположат на бивак веднага щом стигнат гората и да запалят огън. Така лесно ще открием мястото. Необходимо е само да вървим ей тук, покрай гората, докато забележим светлината от огъня, който Егли ще изгаси веднага щом чуе моя сигнал. А след като научим каквото искаме да знаем, ще се върнем до тук за конете, по обиколен път ще излезем на следите им и ще се престорим, че току-що идваме откъм прерията.
— Ами какво ще кажем за нашия лов?
— Ще кажем, че не сме намерили никакъв лос. Ама старият наистина си мислеше, че следите от онзи див козел са оставени от лос. Ха-ха-ха-ха! И след като му обясних колко е опасно да стреляш по лосове, той с голяма радост продължи по пътя заедно със своя Олд Джъмбъл и Егли. Ето ти още едно доказателство, че хитростта на един-единствен уестман е достатъчна, за да прати за зелен хайвер и десетина от най-умните мъже на Изтока. А сега да тръгваме, време е!
Те станаха от земята и се отдалечиха. Ние също се изправихме на крака.
— Уф! Да ги последваме! — прошепна ми Винету. Стъпвайки по меката трева, ние излязохме на открито и безшумно се запромъквахме покрай гората, като бяхме готови да спрем всеки миг, в случай че се озовяхме твърде близо до двамата пред нас. Измина около четвърт час, докато съзряхме напред светлината на голям и буен огън. Понеже проповедникът и неговият другар се намираха между него и нас, ние можехме добре да различаваме силуетите им и да се съобразяваме с действията им. Когато се приближиха до бивака на спътниците си толкова, че не след дълго щеше да възникне реалната опасност да ги забележат, те изчезнаха в гората. Ние също се шмугнахме между дърветата и пипнешком се устремихме напред възможно най-бързо. Беше тъмно като в рог, но и тук острото ни тренирано зрение не ни изостави. Не след дълго огънят заблещука между стволовете, което отново улесни промъкването ни.
Когато се приближихме на около шейсетина крачки, ние различихме двамата подслушвачи, които бяха легнали на земята и пълзяха към огъня. Последвахме примера им и продължихме напред един до друг. Докато пълзях така, с лице съвсем близо до земята, по едно време ми се стори, че недалеч в мъха виждам някакъв слаб металически блясък. Посегнах натам и… ръката ми улови две шпори за езда, една находка, която не можеше да не ме смае. Шпорите бяха лъскави и следователно не беше възможно да са лежали дълго на това място. Вероятно бяха собственост на някой от тримата, насядали край огъня. Каква непредпазливост! Вярно, че при някои обстоятелства човек може да свали шпорите си, но да ги оставиш в тревата или в мъха е такова нечувано лекомислие, което като нищо ще накара един опитен уестман да излезе от кожата си от яд. Подобна непростима небрежност е в състояние да постави под въпрос не само сигурността, а при определени обстоятелства даже и живота на цяла група пътници. Онзи, който се провини в такава немарливост, заслужава нещо повече от прякора Олд Джъмбъл, защото бях убеден, че само племенникът, «обърканата глава», за когото преди малко бяха споменали, бе способен на подобна непредпазливост. Каква разсеяност само… разсеяност!!! Веднага щом тази дума ми мина през ума, почувствах как сякаш светкавица преряза мозъка ми. И защо?