— Дотолкова, че вие да усетите накъде отива работата, така ли?
— Вижте какво, господин Сагдън, не искам да говорите така. Не съм докосвал никакви диаманти, а и не можете да го докажете. Не съм крадец.
Полицейският началник изобщо не се трогна от тези думи:
— Ще видим. — После погледна изпитателно към полковник Джонсън, който му кимна на свой ред и продължи: — Това е всичко засега. Няма да ни трябвате повече тази вечер.
Хорбъри побърза да излезе, като мърмореше благодарности.
Сагдън изрече с възхищение:
— Чудесно го спипахте, мосю Поаро. Може да е крадец, може и да не е, но иначе е първокласен лъжец!
— Неприятна личност — рече детективът.
— Да, така е — съгласи се Джонсън. — Въпросът е как да тълкуваме показанията му?
Сагдън резюмира набързо:
— Според мен има три възможности: (1) Хорбъри е крадец и убиец. (2) Хорбъри е крадец, но не е убиец. (3) Хорбъри е невинен. Уликите за първата възможност са доста — подслушал е телефонния разговор и е научил, че кражбата е разкрита. От поведението на господаря си разбира, че е под подозрение. Веднага съставя план. Излиза привидно в осем часа и си подготвя алиби. Не е било трудно да се измъкне от киното и да се върне незабелязано. Трябва обаче да е бил много сигурен в жената, че няма да го издаде. Ще видя какво мога да науча от нея утре.
— Как е успял да влезе обратно в къщата? — попита Поаро.
— Това е по-трудно — призна Сагдън. — Но сигурно има начини. Да допуснем, че някоя от прислужничките му е отворила задната врата.
Детективът учудено повдигна вежди.
— Което означава, че той поставя живота си в ръцете на две жени? С една поема сериозен риск, а с две — е, според мен с две жени рискът е огромен!
Сагдън каза:
— Някои престъпници смятат, че могат да се измъкнат от всякаква ситуация! — После продължи: — Да разгледаме втората възможност. Хорбъри открадва диамантите. Изнася ги от къщата вечерта и вероятно ги предава на свой съучастник. Това не е трудно и е много вероятно. Тук трябва да приемем, че някой друг решава да убие господин Лий в същото време и че този някой изобщо не е знаел за това усложнение с диамантите. Възможно е, разбира се, но като съвпадение ми се струва малко вероятно. Третата възможност — Хорбъри е невинен. Някой друг открадва диамантите и убива господин Лий. Това е положението — трябва да се доберем до истината.
Полковник Джонсън се прозя. Погледна часовника си и се изправи.
— Е — каза, — да приключваме за тази вечер, а? Да погледнем все пак в сейфа, преди да си тръгнем. Ще бъде странно, ако тези проклети камъни са били там през цялото време.
Но диамантите не бяха в сейфа. Те намериха комбинацията там, където им беше обяснил Алфред Лий — в малкото бележниче в джоба на халата на мъртвеца. В сейфа намериха празна кожена кесия. Сред документите в сейфа само един представляваше интерес.
Това беше завещание, носещо дата отпреди петнайсетина години. То беше доста ясно — половината от наследството си Саймън Лий оставяше на сина си Алфред. Другата половина трябваше да бъде разделена поравно между останалите му деца — Хари, Джордж, Дейвид и Дженифър.
Четвърта част
25 декември
I
Поаро се разхождаше в градината на Горстън Хол, обляна от ярките лъчи на обедното слънце. Самият дом беше голяма и солидна постройка, без обаче да може да се похвали с особени архитектурни постижения.
На южната му страна имаше широка тераса, оградена от плет от подрязан тис. Между плочите растеше трева, а по ръба на терасата имаше каменни саксии, аранжирани като миниатюрни градини.
Поаро ги изучаваше и измърмори:
— C’est bien imagine, ça3!
В далечината съзря двама души, които вървяха към декоративната водна стена на около двеста метра оттук. В жената веднага разпозна Пилар, а за мъжа отначало помисли, че е Стивън Фар, но после разбра, че е Хари Лий. Той явно проявяваше голямо внимание към привлекателната си племенница. От време на време отмяташе глава и се смееше, а веднъж се наведе много внимателно към нея.
„Със сигурност това е човек, който не скърби“ — помисли си Поаро.
Лек шум зад него го накара да се обърне. Там стоеше Магдалин Лий. Тя също гледаше към отдалечаващата се двойка. Извърна глава, хвърли очарователна усмивка на детектива и каза:
— Какъв чудесен слънчев ден! Човек просто не може да повярва след снощния ужас, нали, мосю Поаро?