Том бе известен за тази родствена връзка още на онази крехка възраст, когато умееше да пише само името си, и то с големи печатни букви. Знанието за нея го бе вдъхновило да превърне думите в свое препитание. То и Марк Твен бе започнал като журналист в „Териториал Ентърпрайз“ във Вирджиния Сити, Невада, преди да поеме към славата, богатството, банкрута, а сетне отново към слава и богатство.
Самият Том на два пъти бе попадал в плен на терористични групи, в пет-шест случая едва не го бяха убили, но той продължаваше усърдно да отразява различни войни, въоръжени конфликти, преврати и други похвати, използвани от „цивилизованите“ общества, за да примирят своите различия. Бе видял с очите си как надеждата бива изместена от ужас, ужасът от гняв, а гневът — от… е, от нищо, защото гневът като че ли винаги остава, за да вгорчава живота на всички.
Макар да беше печелил важни награди, не вярваше да се е превърнал в писател, способен да създава паметна проза, която да увековечи името му. Не беше той като Марк Твен. И все пак съзнанието за, макар и далечна връзка със създателя на „Хъкълбери Фин“, „Живот по Мисисипи“ и „Човекът, който поквари Хайделберг“, човек, чиито творби надживяваха времето, носеше на Том чудесно усещане за неповторимост, макар и дължимо другиму.
Малко преди смъртта си бащата на Том, който всъщност бе разкрил на сина си какво ги свързва с Марк Твен, го бе помолил да доведе докрай нещо, което според легендата великият писател не бе успял да стори. По думите на стария Лангдън господин Клемънс, който бе пътешествал повече от всеки свой съвременник, на стари години предприел трансконтинентално пътуване с влак. Без съмнение му се бе приискало да види и нещо добро след всичко, което бе изстрадало семейството му. Смятало се, че си водел подробни бележки по време на пътуването, но, кой знае защо, никога не ги бе претворил в цяла книга. Ето това го бе помолил баща му: качи се на онзи влак, довърши нестореното от Марк Твен, тъй че фамилията Лангдън да има с какво да се гордее.
По онова време Том тъкмо бе преживял една изпълнена с перипетии двайсет и четири часова самолетна одисея, прелитайки през океана, за да си каже последно сбогом с баща си. Изслуша тази изречена с мъка молба и онемя. Да прекоси страната с влак по Коледа, за да осъществи някакво уж незавършено дело на Марк Твен? Каза си, че съзнанието на баща му блуждае, измъчено от страданията, и затова предсмъртното желание остана неизпълнено. И ето че сега, когато не можеше повече да лети, без да се остави да му снемат отпечатъци и да го оковат с вериги, той най-сетне щеше да предприеме онова пътуване — заради своя старец, а може би и заради себе си.
Изминавайки близо пет хиляди километра през цяла Америка, той щеше да се опита да открие себе си. Реши да тръгне в навечерието на Коледа, защото се предполагаше, че това е време за обновление и може би последен шанс да оправи собствените си бъркотии. Поне щеше да се опита.
Нека кажем, че ако можеше да узнае какво знаменателно събитие ще му се случи някакви си два часа след качването на влака, Том сигурно би предпочел да тръгне за Калифорния пеша.
„КАПИТЪЛ ЛИМИТЕД“|(Вашингтон — Чикаго)
2
Когато слезе от таксито пред Юниън Стейшън във Вашингтон, откъдето трябваше да започне пътуването, Том се замисли за малобройните случаи, когато се бе придвижвал с влак из Щатите. Движеше се все по Североизточната железопътна линия — отсечките между столицата, Ню Йорк и Бостън — с най-новото в парка на „Амтрак“, високоскоростните машини „Асела“. Бързи, красиви и просторни, тези влакове по нищо не отстъпваха на европейските си братовчеди. Бяха снабдени със стъклени врати между вагоните, които се плъзгаха встрани, когато се приближиш, и напомняха на Том входа към командния център на космически кораб от „Старшип Ентърпрайз“. В интерес на истината първия път, когато се качи на „Асела“ и вратите се плъзнаха, той се огледа в очакване да зърне Вулкан в униформата на звездната флота.
Том имаше резервация за спално купе в „Капитъл Лимитед“, който щеше да го отведе от Вашингтон до Чикаго. Всъщност трябваше да се прекачи, за да стигне до Западния бряг. „Капитъл Лимитед“ покриваше първата отсечка, а с внушителния „Саутуест Чийф“ щеше да измине втория и далеч по-дълъг преход. За „Капитъл Лимитед“, част от приказната „Балтимор енд Охайо“, се разказваха легенди. Онова, което отличаваше железопътната компания за превози „Би енд Оу“, бе фактът, че първа в страната се бе нагърбила с превоза на пътници.