— Не се ядосвай, вуйчо. Хайде! Ела утре у нас на вечеря.
Скрудж каза, че би искал… Да, наистина го каза. Довърши целия израз и каза, че най-напред би искал да го види да отива по дяволите.
— Но защо? — извика племенникът. — Защо?
— Защо се ожени? — запита Скрудж.
— Защото се влюбих.
— Защото си се влюбил! — изръмжа Скрудж, сякаш това беше едничкото нещо в света, по-нелепо от една весела Коледа. — Довиждане!
— Но, вуйчо, ти нито веднъж не си дошъл да ме видиш преди това. Защо го изтъкваш като причина да не дойдеш и сега?
— Довиждане — рече Скрудж.
— Не искам нищо от тебе; не те моля за нищо; защо да не бъдем приятели?
— Довиждане — рече Скрудж.
— Съжалявам от цялото си сърце, че решението ти е така твърдо. Помежду ни никога не е имало кавга, в която да съм бил участник. Но аз направих необходимия опит в чест на Коледа и ще запазя коледното си настроение докрай. Така че, весела Коледа, вуйчо!
— Довиждане! — каза Скрудж.
— И щастлива Нова година!
— Довиждане! — каза Скрудж.
Въпреки това племенникът му напусна стаята без никаква сърдита дума. Той се поспря на външната врата да поздрави с празника чиновника, който, макар и да му беше студено, беше по-топлосърдечен от Скрудж, поради което му отвърна приветливо. „Ето ти още един такъв — измърмори Скрудж, който долови думите им, — моят чиновник, с петнадесет шилинга седмично, а и с жена и деца, и той взел да приказва за весела Коледа. Просто в лудница да отиде човек.“
„Лудият“, изпращайки навън племенника на Скрудж, въведе вътре други двама души. Те бяха внушителни господа, приятни на вид и сега стояха със свалени шапки в канцеларията на Скрудж. Държаха в ръцете си книги и документи и му се поклониха.
— Скрудж и Марли, нали? — каза единият от двамата господа, като погледна списъка си. — Имам удоволствието да говоря с мистър Скрудж или с мистър Марли?
— Мистър Марли е мъртъв от седем години — отвърна Скрудж. — Умря точно преди седем години на самата тази вечер.
— Не се съмнявам, че неговата щедрост е присъща и на надживелия го съдружник — каза джентълменът, като представи препоръчителните си писма. Думите му бяха съвсем верни; защото двамата съдружници имаха сродни души. При застрашителната дума „щедрост“ Скрудж се намръщи и поклати отрицателно глава, като върна препоръчителните писма.
— В този празничен сезон на годината, мистър Скрудж — каза джентълменът, като взе една писалка, — повече от всякога е желателно да подарим нещичко за бедните и мизерствуващите, които много страдат в настоящото годишно време. Хиляди хора се нуждаят от неща от първа необходимост; на стотици хиляди са потребни най-обикновени удобства, сър.
— Няма ли затвори? — попита Скрудж.
— Колкото искате — каза джентълменът, като отново остави писалката.
— Ами общинските бедняшки домове? — заинтересува се Скрудж. — Те все още ли работят?
— Да. Все още — отвърна джентълменът. — Бих желал да не беше така.
— Тогава, значи, каторгата и законът за бедните действуват с пълна сила? — каза Скрудж.
— И двете са под пара, сър.
— О, от това, което казахте отначало, се побоях, че се е случило нещо, което да спре полезната им работа — каза Скрудж. — Много се радвам на думите ви.
— Под впечатлението, че те едва ли могат да дадат християнска радост на духа и тялото на голяма част от хората — отвърна джентълменът, — неколцина сме се наели да съберем средства, за да купим на бедните нещичко за ядене и пиене, а и каквото е необходимо да се стоплят. Избрахме този момент, защото от всички други дни, тъкмо сега нуждата се чувствува най-остро, а някъде цари изобилие. Колко да запиша от вас?
— Нищо! — отвърна Скрудж.
— Желаете да бъдете анонимен?
— Желая да ме оставите на мира — каза Скрудж. — Тъй като ме питате какво желая, господа, този е моят отговор. Самият аз не се веселя на Коледа, и не мога да си позволя да я правя весела за ленивци. Помагам да се поддържат учрежденията, за които споменах — те струват достатъчно; и нуждаещите се трябва да отиват там.
— Мнозина не могат да отидат там, а мнозина пък биха предпочели да умрат.
— Ако биха предпочели да умрат — каза Скрудж, — добре ще е да го сторят и да намалят излишното население. Освен това — извинете ме — аз това нещо не го знам.
— Но бихте могли да го узнаете — забеляза джентълменът.
— Не е моя работа — отвърна Скрудж. — Достатъчно е човек да разбира собствената си работа, а не да се бърка в чуждата. Аз непрекъснато съм зает с моята. Довиждане, господа!