— Ами, лека нощ — каза тя, опитвайки се да звучи делово, вече сложила ръка на дръжката.
— Алекс, чакай…
Тя се обърна, сигурна, че той може да чуе кръвта, която се блъскаше във вените й като разбушувал се поток.
— Искам само да кажа, че… въпреки всичко се радвам, че дойде този уикенд.
— О. — Тя се опита да не обръща внимание на огромното разочарование, когато той не направи опит да пристъпи по-близо до нея. — Да. Аз също. Беше забавно.
Забавно?
— И знам, че се държах лошо. Ако искаш вярвай, но нямам навика да изхвърлям красиви жени от офиса си…
Той мислеше, че е красива?
— Но предполагам, че това, което искам да кажа е, че знам, че мога да ти имам доверие. Съжалявам, че ми отне толкова дълго да го осъзная. Държах се като глупак.
— Да. Така е — съгласи се тя и устата й пресъхна, когато осъзна, че го беше поставила — най-после и случайно — точно там, където искаше. Но сега… всичко се беше променило. Играчите бяха сменили ролите си.
— Но от утре ще насоча целия си чар към теб, обещавам.
Усмивката й изчезна. Не беше сигурна, че можеше да се справи с това.
— Кой знае, може би наистина можеш да ми помогнеш — ухили се той.
— Може би — сви рамене тя. Как можеше да направи онова, което бяха поискали от нея, знаейки това, което знаеше сега?
За миг погледът му улови нейния, грабна го и го задържа нависоко, а тя почувства, че стомахът й се преобръща точно както в онзи момент, преди той да я целуне миналата вечер, точно както в онзи момент в хеликоптера, преди тя да изскочи навън. Той се ухили отново и тръгна заднешком по пътеката.
— Може би ти ще си тази, която ще ме спаси. — Той се разсмя внезапно, толкова безгрижен, колкото беше с приятелите си. — Може би за мен ти ще си Чудната стена[6], Алекс Хайд.
Алекс го гледаше и й се искаше да заплаче. По-вероятно беше да е неговата Wrecking Ball[7].
Двадесет и пета глава
Всичко отново се събуждаше за живот. Дърветата бяха напъпили, минзухари и иглики бяха осеяли брега като слънчеви петна, покрай които тя минаваше с развята назад коса. Кравите пасяха на полята откъм океана и тихото им мучене се носеше леко във въздуха, а слънцето бавно започваше да залязва.
Част от нея искаше да спре и да набере цветя — техният цвят и ароматът им щяха да ободрят болните, искаше да отнесе пролетта със себе си. Но ако спреше, щеше да загуби време, а това беше единственото, от което сега никога нямаше достатъчно. Денят й на полето беше труден. Земята омекваше, а светлите часове ставаха по-дълги и те работеха по-дълго, опитвайки се да засеят нивите. От друга страна, баща й не искаше и да чуе да се връща у дома по тъмно. Беше притисната от двете страни — дългият ден и точно толкова нетърпеливата нощ се втурваха един към друг, което й оставяше много малко време да го вижда, да му чете, да държи ръката му.
Той бе започнал да се храни едва последната седмица и сега беше почти толкова слаб, колкото и тя, унесът от треската бе продължил седмици и много пъти главната сестра й беше казвала да се подготви за „най-лошото“, да „не се привързва“, но сестрата не разбираше. Никой не разбираше.
Клариса го беше спасила, той беше повече мъртъв, отколкото жив на скалите, почти скрит от погледите, а приливът отново се приближаваше бързо към него и оцеляването му — противно на всички трудности — бе събудило собственото й желание за живот. Годеникът й беше мъртъв. Любимият й брат беше мъртъв. Сега смъртта определяше живота за живите — всички бяха белязани от нея — и тя се бе вкопчила в оцеляването на този войник, сякаш беше нейното собствено. Защото не можеше да няма нещо повече в живота от това да си лягаш със залеза и да очакваш пощата, както бе правила тя, прекарвайки часовете с неспокойни ръце и сбърчено чело, трябваше да има надежда за красота и мир, за смях и любов.
Затова тя му четеше, докато той лежеше, и държеше ръката му, докато той спеше, усещайки как с всеки изминал ден той стиска ръката й все по-силно, виждаше как цветът се връща в плътта му, докато вирусът си отиваше, как счупените му кости оздравяват, докато супата, почивката и топлината на мекото легло играеха своята роля.
Тя забърза през града, разбирайки по ъгъла на слънцето, че има най-много час, преди отново да се наложи да тръгне. Натисна весело звънеца, завивайки в главната улица.
6
Wonderwall — песен на английската група „Оейзис“. Според автора й Wonderwall е въображаем приятел, който ще дойде и ще те спаси от теб самия. — Бел. прев.
7
Wrecking Ball — песен на Майли Сайръс, означава топка, с която се разрушават стени. — Бел. прев.