— Това е всичко — обяви посетителят и прибра листа в куфарчето си.
Кейлъб се върна на работното си място, седна зад бюрото и впери поглед в ключовете. Решението дойде няколко минути по-късно. Обади се последователно на Милтън, Рубън и Стоун, съобщи им новината и обяви, че без тях няма да стъпи в къщата на Джонатан. Разбраха се вечерта да отидат заедно.
13
Старият „индианец“ на Рубън задавено изпъшка и утихна пред къщата на Дехейвън. Стоун е мъка измъкна върлинестото си тяло от тесния кош. На метър зад тях със заплашително боботене спря очуканият шевролет „Нова“ на Кейлъб с надупчен като швейцарско сирене ауспух. Милтън слезе пръв, следван от собственика на возилото, който, преценил, че го чака много четене, благоразумно си беше взел резервния чифт очила.
— Хубава къщичка — отбеляза Рубън и свали каската и предпазните очила. — Доста баровска за човек на една заплата.
— Джонатан беше наследник на богата фамилия — поясни Кейлъб.
— Не е зле — въздъхна едрият мъж. — Защото аз наследих само проблеми, които благодарение на вашата почтена компания непрекъснато се увеличават!
Кейлъб отключи входната врата и набра кода на алармата.
— Идвал съм тук и знам къде е хранилището — поясни на приятелите си той. — Трябва да вземем асансьора за приземието.
— Асансьор ли? — облещи се Милтън. — Хич не обичам асансьорите!
— Тогава върви пеша — отвърна Кейлъб и посочи стълбите вляво от входното антре.
Рубън огледа античните мебели, добре подбраните картини и класическите скулптури, поставени в специални ниши. Потърка върха на обувката си в красивия персийски килим във всекидневната.
— Питам се дали ще им трябва пазач, докато уредят всичко по завещанието попита той.
— Едва ли — поклати глава Кейлъб.
Влязоха в асансьора и се спуснаха в приземието, където Милтън вече ги чакаше.
Вратата на хранилището представляваше стоманено чудовище с дебелина шейсет сантиметра, оборудвана с компютъризирана система за управление и малък процеп за касовия ключ. Кейлъб обясни, че може да се отвори само при едновременно завъртане на ключа и набиране на верния код.
Няколко пъти съм влизал тук с Джонатан — добави той.
Пневматичните панти тихо изсъскаха и вратата се отвори. Помещението бе широко около три метра, почти толкова високо и не по-дълго от десет метра. Скритото осветление се включи едновременно с отварянето на вратата.
— Хранилището е обезопасено срещу пожар и бомби — поясни Кейлъб. — Температурата и влажността на въздуха се контролират автоматично, което е задължително за всички помещения, в които се съхраняват редки печатни издания. Най-вече за подземните.
Стените бяха заети от рафтове с книги, брошури и други печатни издания. Дори за неспециалист беше ясно, че повечето от тях са редки и скъпи.
— Може ли да пипаме? — попита Милтън.
— По-добре аз да върша тази работа — отвърна Кейлъб. — Някои от тези неща са изключително крехки, а между тях има и такива, които повече от сто години не са излагани на дневна светлина.
— Мамка му! — възкликна с уважение Рубън и докосна с пръст гръбчето на някаква книга. — Сякаш сме в затвор, чиито обитателите излежават доживотни присъди!
— Крайно неподходящо сравнение, Рубън! — погледна го укорително Кейлъб. — Това е трезор, който съхранява редките книги за следващите поколения! А Джонатан похарчи цяло състояние, за да им създаде най-добрите условия.
— За какъв тип колекция говорим? — обади се Стоун, докато оглеждаше някакъв дебел том с корици от бук, покрити с изящна дърворезба.
Кейлъб протегна ръка и внимателно свали книгата от рафта.
— Колекцията на Джонатан е много добра, без да е нещо изключително. Той беше първият, който призна това. Големите колекционери разполагат с почти неограничени финансови средства, но по-важна е всеотдайността, с която преследват своята цел. Познавачите деликатно я наричат „библиомания“ — страст, която притежават абсолютно всички големи колекционери. — Очите му бавно обиколиха помещението. — Разбира се, Джонатан си даваше ясна сметка, че не притежава задължителния минимум от книгите, които правят една колекция безценна.
— Например? — попита Стоун.
— Например фолиантите на Шекспир, най-вече първият от тях, който съдържа трийсет и шест пиеси на барда и е деветстотин страници. Той е особено ценен поради факта, че нито един от оригиналните ръкописи на автора не е оцелял до наши дни. Преди няколко години в Англия платиха три и половина милиона лири за един екземпляр от Първия фолиант.
— Което прави шест хиляди долара на страница! — светкавично изчисли Милтън и с уважение поклати глава.