— Ако нещата се подредят според очакванията ми, скоро ще бъдем първи — усмихна се Бихан. — А те обикновено се подреждат точно така.
— Мистър Бихан, в такъв случай нека да…
— Наричайте ме Кей Би като всички — прекъсна го човечето, направи няколко крачки напред и се огледа. — Значи това е колекцията на Джонатан.
— Познавахте ли го? — попита Кейлъб.
— Не бих казал, че бяхме приятели. Канил съм го на един-два купона. Знаех, че работи в библиотеката и колекционира книги. Бъбрехме си на улицата. Останах потресен, когато научих, че е починал.
— Ние също — въздъхна Кейлъб.
— Значи вие сте изпълнител на завещанието му — огледа го любопитно Бихан. — Какво означава това?
— Означава, че имам нелеката задача да направя каталог и оценка на колекцията и да я продам.
— Има ли ценни неща?
— Вие колекционер ли сте? — подхвърли Стоун.
— О, имам навик да събирам това-онова — неопределено отвърна Бихан.
— Джонатан е събрал една много добра колекция, която ще обявим на търг — обясни Кейлъб. — Или поне най-ценните екземпляри в нея.
— Ясно — кимна Бихан. — Нещо ново около причините за смъртта му?
— По всичко личи, че е било инфаркт — въздъхна Кейлъб.
— А изглеждаше толкова добре! Според мен това е още едно доказателство, че трябва да се наслаждаваме на всеки ден от живота си, защото нищо не се знае.
След тези думи Бихан се завъртя на токовете си и тръгна към изхода, последван от охранителите.
Стоун изчака стъпките да заглъхнат и поклати глава.
— Каква загриженост, а? Идва да провери кой е влязъл в къщата на човека, с когото от време на време са си бъбрили на улицата!
— Все пак са били съседи, Оливър — въздъхна Кейлъб. — Нормално е да прояви загриженост.
— Не го харесвам! — отсече Милтън. — Защото произвежда неща, които убиват хора!
— При това много хора! — добави Рубън. — В личната ми класация старият Кей Би не може да бъде нищо друго освен един дребен и пъргав мръсник!
Останалата част от вечерта използваха за преглед и опис на колекцията. В крайна сметка Кейлъб се сдоби с пълен списък на експонатите, който Милтън вкара в лаптопа си.
— А сега какво? — попита той, затваряйки капака на компютъра.
— Нормалната процедура изисква да поканим оценител от „Сотбис“ или „Кристис“, но аз мисля да се обърнем към един друг човек — отвърна Кейлъб. — Най-добрият познавач на редките книги в света, който може би ще знае откъде Джонатан се е сдобил с екземпляр на Масачусетския псалтир.
— Сигурно живее в Ню Йорк — предположи Стоун.
— Напротив, живее тук, във Вашингтон, на двайсет минути с кола.
— Кой е той? — попита Рубън.
— Винсънт Пърл.
Стоун погледна часовника си.
— Минава единайсет, което означава, че ще го посетим утре.
— О, напротив, точно сега е времето — поклати глава Кейлъб. — Антикварният магазин на Пърл е отворен само през нощта.
14
Два бинокъла проследиха оттеглянето на членовете на клуб „Кемъл“ от дома на Джонатан Дехейвън. Единият се намираше на горния етаж на къщата през улицата, а вторият — в ръцете на мъжа, заел позиция в паркиран наблизо микробус с надпис „Служба по поддръжката“.
Мъжът изчака потеглянето на мотоциклета и раздрънканото шеви, след което предпазливо подкара след тях.
Бинокълът в къщата продължи да наблюдава района около Гуд Фелоу Стрийт.
Пътуването до магазинчето на Винсънт Пърл действително им отне двайсет минути. Рекламен надпис нямаше, а на вратата беше окачена малка табела с работното време: от понеделник до събота, от 20:00 до 24:00 ч. Кейлъб пристъпи към вратата и натисна звънеца, а Рубън огледа масивната решетка на прозорчето и каза:
— Тоя със сигурност не си пада по рекламата.
— Всеки сериозен колекционер на книги знае как да стигне до Винсънт Пърл — отговори Кейлъб.
— Добре ли го познаваш? — попита Стоун.
— О, не. Далеч съм от неговата класа. За последните десет години съм се срещал с него едва два пъти. Тук, в магазина. Но пък съм слушал доста негови лекции, всяка от които беше незабравимо преживяване.
На запад от тях сияеше внушителният купол на Капитолия, облян от светлината на прожекторите. Повечето от къщите в района бяха стари, с каменни основи и покрити с мъх тухлени стени, свидетели на строителния бум в столицата от началото на миналия век.
— Сигурен ли си, че е тук? — попита Милтън.
Сякаш в отговор на въпроса му екна плътен мъжки глас:
— Кой е?
Милтън изненадано подскочи, а Кейлъб се наведе към малкия домофон върху плочата, почти невидим под надвисналия бръшлян.