— Казвам се Кейлъб Шоу, мистър Пърл. Работя в Библиотеката на Конгреса.
— Кой?
Видимо смутен. Кейлъб започна отново, в скоропоговорка:
— Кейлъб Шоу. Работя в читалнята на отдела за редки книги и специални колекции. За последен път се срещнахме преди няколко години, когато ви доведох един колекционер на статиите на Линкълн.
— Не си спомням да сме се уговаряли за среща — отвърна с леко раздразнение гласът. Явно Пърл не оцени по достойнство препоръките, които му предложи Кейлъб.
— Случаят е спешен. Моля ви да ми отделите няколко минути.
Ключалката щракна и вратата се отвори. Стоун пропусна приятелите си напред и това му позволи да види малката охранителна камера на стената, маскирана майсторски в къщичка за птици. Всъщност забеляза я само защото светлината от уличния стълб проблесна за миг в обектива й. Повечето хора не биха й обърнали внимание, но Оливър Стоун не беше от тях, особено когато нещата опират до шпионски реквизит.
На път към вътрешността на магазина той забеляза още две неща. Вратата беше изработена от стомана, въпреки че на пръв поглед изглеждаше стара и дървена. Беше окачена на метална рамка, със солидна касова брава. А стъклото с предпазна решетка във външната част се оказа бронирано, с дебелина десет сантиметра.
Но истинската изненада го чакаше във вътрешността на магазина. Беше се настроил да види задръстено от вещи помещение с прашни книги и ръкописи по рафтовете, но вместо това го посрещна чисто, приветливо и отлично организирано пространство в старата двуетажна сграда. Край стените се издигаха високи рафтове от солидно дърво, а подредените върху тях книги бяха добре защитени от плъзгащи се стъклени врати. Достъп до тях осигуряваше специална стълба на колелца, която се движеше по вградените в пода и тавана релси. В центъра на дългото и тясно помещение бяха поставени три кръгли масички от черешово дърво и столове от същия материал. Над всяка от тях висеше по един бронзов полилей, излъчващ изненадващо слаба светлина. Вероятно са оборудвани със специални затъмнители, досети се Стоун. До горното ниво водеше спираловидно, широко около два метра дървено стълбище. Горе Стоун видя още рафтове и парапет в стил „Чипъндейл“, който ограждаше откритото пространство към първия етаж.
В дъното на магазина се издигаше висок дървен плот. Стоун остана изненадан от това, което не видя. Тук нямаше компютри, липсваше дори касов апарат.
— Имам чувството, че съм попаднал на място, където мога да запаля пура и да пийна чашка отлежало уиски — промърмори Рубън.
— За бога, Рубън! — стреснато го погледна Кейлъб. — Димът е смъртен враг на старите книги, а една капчица алкохол е достатъчна за безвъзвратното унищожение на безценни съкровища!
Рубън понечи да отговори нещо, но в този момент се отвори тежката резбована врата зад плота и на прага се появи възрастен мъж. Всички с изключение на Кейлъб се облещиха от изненада. Човекът имаше сребриста, дълга почти до кръста брада, а бялата му коса се спускаше до раменете. Но най-забележително беше облеклото му — дълга до петите лилава роба със златни ширити по ръкавите, леко издута отпред. Върху набръчканото чело бяха кацнали кръгли очила без рамки, над които стърчаха кичури коса. Според Стоун очите му бяха по-скоро черни, но това впечатление можеше да се дължи и на осветлението.
— Абе тоя да не е монах? — прошепна Рубън.
— Шшшт! — сложи пръст на устните си Кейлъб.
— Е? — Пърл спря въпросителен поглед върху лицето на Кейлъб. — Вие ли сте Шоу?
— Да.
— За какво толкова спешно става въпрос? И кои са тези хора?
Кейлъб побърза да представи приятелите си, използвайки само малките им имена.
Пърл бавно ги огледа, после очите му се заковаха върху лицето на Стоун.
— Не съм ли ви виждал в една палатка, издигната насред парка „Лафайет“, сър? — попита с пресилена вежливост той.
— Така е — кимна Стоун.
— А доколкото си спомням, на плаката пред палатката пишеше ИСКАМ ИСТИНАТА! Е, получихте ли я?
— Не бих казал.
— Ако човек наистина е решен да търси истината, едва ли ще я намери пред Белия дом — заключи Пърл, замълча за момент, след което се извърна към Кейлъб. — А сега да преминем към вашия спешен случай, сър.
Кейлъб му разказа накратко за колекцията на Дехейвън и желанието на покойника той да бъде изпълнител на завещанието му.
— Да, смъртта на този човек е истинска трагедия — промълви Пърл, после с нотка на изненада попита: — А защо точно вие сте посочен за изпълнител на завещанието?
— Бяхме колеги в библиотеката, освен това помагах в избора на книги за личната му колекция.
— Разбирам — кимна Пърл. — Но явно имате нужда от мнението на експерт.