— Според мен това е доста умен пазарен подход — възрази Анабел.
— Още помня първото казино, което отвори врати през седемдесет и осма — каза Лио.
— „Ризортс Интърнашънъл“ — кимна Анабел. — Беше по-голямо от всички казина във Вегас по онова време с изключение на „Ем Джи Ем“. Пади направи няколко добри удара непосредствено след откриването му.
— Грешката на твоя старец беше, че ни взе със себе си — отбеляза Лио, запали цигара и посочи далечния край на плътно застроената ивица. — Ей там започнах. По онова време обслужващият персонал беше предимно от местни. Медицински сестри, боклукчии и шофьори на камиони изведнъж започнаха да раздават карти и да въртят топчето на рулетката. Бяха толкова зле, че човек можеше да им пробута всякакви номера. Дори не беше нужно да прибягваме до измами, мамка му! Правехме достатъчно пари от тъпите им грешки. Благодарение на тях изпратих и двете си деца в колеж. Но това продължи само около четири години.
— За пръв път споменаваш семейството си — изгледа го продължително тя.
— Ами и аз като теб — не й остана длъжен той.
— Познаваш родителите ми, какво повече да ти кажа?
— Ожених се рано, после дойдоха децата. Днес вече са големи и отдавна отлетяха. Бабичката също.
— Тя знаеше ли с какво си вадиш хляба?
— Е, разбра. Трудно е да криеш такива неща в продължение на години. Нямаше нищо против парите, но не одобряваше начина, по който ги печелех. Но децата така и не разбраха. Направих всичко възможно да ги държа далеч от тоя бизнес.
— Постъпил си умно.
— Което не им попречи да ме зарежат.
— Не гледай назад, Лио — съчувствено каза тя. — Това е единственият начин да забравиш разочарованията.
Той сви рамене, после изведнъж се ухили.
— Помниш ли каква рулетка въртяхме тук? Всеки измамник може да направи някой и друг удар на зарове или блекджек, но само истински професионалист е в състояние да удари рулетката. — В погледа му се появи дълбоко възхищение. — А ти беше най-добрата, Анабел! Никога не съм виждал играч да води за носа контрольорите на маси, както го правеше ти! Направо ги побъркваше! На всичкото отгоре винаги първа усещаше „жегата“. — Имаше предвид служителите на казиното, надушили нещо нередно.
— Ти пък беше най-добрият „механик“ — отвърна на комплимента му Анабел. — Успяваше да пробуташ номера си дори когато някой новак ти пречеше, и то зад гърба на крупието.
— Наистина бях добър, но на практика ти по нищо не ми отстъпваше. Понякога си мисля, че твоят старей ме държеше само защото ти настояваше.
— Е, тук вече прекаляваш. Пади Конрой правеше само това, което му носеше изгода. А накрая прецака и двама ни.
— Да бе! — въздъхна Лио. — Заряза ни и отиде да пълни гушата на Багър! Още изтръпвам, като си помисля какво щеше да стане, ако не беше използвала котешката си пъргавина, за да се оттеглиш навреме! — Очите му се извърнаха към безбрежния океан. — Вероятно отдавна щяхме да сме някъде там…
Тя протегна ръка и дръпна цигарата от устата му.
— Окей, потупахме се по раменете, припомнихме си славното минало, време е за работа.
Тръгнаха към входа на казиното, после изведнъж се заковаха на място.
— По-добре да пропуснем говедата — прошепна Лио.
Всяко казино разполагаше с паркинг за автобуси, които още в единайсет сутринта започваха да пристигат от вътрешността на страната. От тях обикновено слизаха възрастни хора, които идваха да прекарат деня в казиното, залагайки парите от социалните помощи и пенсиите си. За награда получаваха възможност да се натъпчат с долнокачествена храна, а вечерта потегляха обратно. След месец на оскъдица и съществуване на границата на мизерията те отново щяха да се наредят на опашка пред казиното, стиснали току-що получения чек.
Лио и Анабел изчакаха тълпите от възрастни граждани да потънат в „Помпей“, за да не пропуснат първото изригване, след което бавно тръгнаха след тях. В продължение на няколко часа обикаляха игралните зали и дори залагаха дребни суми. Лио направи една добра серия на зарове, докато Анабел предпочете масата за блекджек, където печелившите й залози бяха малко повече от губещите.
След известно време се събраха на бара и си поръчаха по едно питие. Лио оглеждаше щедрите форми на сервитьорката, понесла табла с питиета към разгорещените играчи на зарове, струпали се около една от близките маси.
— Е? — тихо попита Анабел.
Той сдъвка няколко ядки от чинийката пред себе си, отпи глътка „Джак Даниълс“ с кола и каза:
— Маса номер пет, блекджек. Една маймунка брои картите от „обувката“. — Имаше предвид специалното приспособление, което побираше няколко тестета разбъркани карти.