— Всички умират от нещо такова — сви рамене Милтън. — Спира ти сърцето, и толкоз.
— Прав си — замислено го погледна Стоун. — Което означава, че патолозите не знаят какво точно е убило Дехейвън. — Стана, обърна се към Кейлъб и отсече: — Искам да вляза в хранилището още тази сутрин!
— Не става така, Оливър. Не можеш да се появиш без предупреждение, представяйки се за чуждестранен учен!
— Защо?
— Защото си има ред. Протоколи, технически подробности и прочие.
— Ще кажа, че съм на почивка тук заедно със семейството си и много искам да се възползвам от случая, за да се запозная с най-добрата колекция от редки книги в света.
— Може и да се получи — съгласи се след известно колебание Кейлъб. — Но ако започнат да те разпитват?
— Няма нищо по-лесно от ролята на учен, приятелю — увери го Стоун, а после, правейки се, че не забелязва обиденото му изражение, надраска няколко думи на лист хартия и побърза да добави: — Това е името, което възнамерявам да използвам. Ще дойда точно в единайсет.
Кейлъб механично пое листа, погледна го и на лицето му се изписа изненада.
Съвещанието на клуб „Кемъл“ приключи, след което Стоун дръпна Милтън настрана и забързано зашепна в ухото му.
Няколко часа по-късно Кейлъб свали някаква книга от рафта и я занесе на Норман Джанклоу — възрастен мъж, един от редовните посетители на библиотеката.
— Заповядайте, Норман — каза той. Заглавието в ръцете му беше първото издание на „Сбогом на оръжията“ с личен автограф на писателя. Посетителят беше сред най-запалените почитатели на Хемингуей.
— Бих дал живота си да притежавам тази книга, Кейлъб — въздъхна старецът.
— Аз също, Норман — увери го Кейлъб, макар да беше убеден в противното, тъй като въпросният екземпляр струваше най-малко трийсет и пет хиляди долара — сума, която беше далеч над неговите възможности, а вероятно и над тези на Джанклоу. — Все пак можете да я прелистите…
— Започвам да пиша биографията на Ърнест — свенливо отрони старецът.
— Страхотно! — усмихна се Кейлъб. Това го слушаше вече втора година, но не искаше да разваля удоволствието на клиента си.
Джанклоу внимателно опипа книгата.
— Корицата е реставрирана! — с видимо неудоволствие установи той.
— Така е — потвърди Кейлъб. — За съжаление далеч преди създаването на отдел „Редки книги и специални колекции“ преобладаващата част от оригиналните издания на американските класици са били съхранявани зле. Вече няколко години ги реставрираме по предварително уточнен списък. Поради някаква бюрократична грешка книгата, която държите в ръцете си, е чакала прекалено дълго. Но така става, когато под един покрив са събрани повече от един милион тома.
— Бих искал всяко издание да е запазено в оригиналния си вид.
— Нашата основна задача е консервацията — кимна Кейлъб. — Именно благодарение на нея имате възможност да държите тази книга в ръцете си.
— Знаете ли, че познавах Хемингуей?
— Да, вече ми казахте.
Поне сто пъти!
— Страхотен чешит! Напихме се до козирката в едно парижко кафене.
— Да, помня, че сте ми разказвали тази случка. A сега ще ви оставя да работите на спокойствие.
Джанклоу си сложи очилата за четене, извади лист и молив и потъна в чудния свят на приключенията, родени от богатото въображение и точното перо на Хемингуей.
Оливър Стоун се появи в читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“ точно в 11,00 ч. Беше облечен в малко старомоден костюм от туид с плътно закопчана жилетка, а в ръцете му се поклащаше тънък бастун. Бялата му коса беше внимателно сресана назад, а лицето му беше скрито под големи слънчеви очила и късо подстригана брадичка. Тази дегизировка, приведените рамене и леко вдървената походка го състаряваха поне с двайсетина години. Кейлъб се надигна да посрещне госта и едва на крачка от него успя да разпознае приятеля си.
— Аз ще имам грижата, Дороти — подвикна той на колежката си, която също тръгна към вратата. — Този джентълмен ми е познат.
Стоун направи цяло представление, вадейки бялата си визитна картичка.
— Тук съм да видя онези книги, за които се разбрахме, хер Шоу — надуто обяви той с изненадващо сочен бас и много добър немски акцент.
Дороти му хвърли любопитен поглед, а Кейлъб беше принуден да обясни:
— Това е доктор Ауст. Запознахме се преди десет години във Франкфурт…
— В Майнц — поправи го Стоун. — Помня много добре, защото това стана през сезона на аспержите. — Обърна се към Дороти и с топла усмивка поясни: — Всяка година ходя на конференция в Майнц и си хапвам бели аспержи.