Жената отвърна на усмивката му, кимна и продължи работата си.
В същия момент от вратата надникна още един човек.
— Кейлъб, може ли да ми отделиш минута?
— О, здрасти, Кевин — леко пребледня Кейлъб. — Да ти представя, хм, доктор Ауст от Германия. Доктор Ауст, това е Кевин Филипс, изпълняващ длъжността началник-отдел „Редки книги и специални колекции“, след като Джонатан…
— О, да — кимна с мрачна тържественост Стоун. — Чух за преждевременната кончина на хер Дехейвън. Жалко, много жалко.
— Познавали сте Джонатан? — изненадано го погледна Филипс.
— Само като име. По мое мнение монографията му върху метрическия превод на Джеймс Логан на „Морални двустишия“ на Катон прекрати дискусията по темата. Вие как мислите?
— Трябва да призная, че не съм я чел — съкрушено отговори Филипс.
— Непременно се запознайте с нея, защото тя представлява първият анализ на класиците, направен от северноамерикански изследовател — любезно го посъветва Стоун.
— Със сигурност ще я включа в списъка си — увери го Филипс. — По ирония на съдбата често става така, че служителите в библиотеките имат най-малко време за четене.
— В такъв случай няма да ви обременявам с моите произведения — усмихна се Стоун, после поклати глава. — Всъщност те всички са на немски.
— Доктор Ауст е на посещение в града и аз го поканих да посети хранилището — обади се Кейлъб.
— Разбира се, за нас ще е чест — погледна го Филипс и тихо каза: — Чу ли за медицинското заключение на Дехейвън?
— Да.
— Инфаркт, а?
Кейлъб хвърли бегъл поглед към Стоун, който едва забележимо кимна.
— Така е, за съжаление.
— Господи, той беше по-млад от мен — възкликна Филипс. — Но явно му е дошло времето… — Извърна се към Стоун и любезно попита: — Желаете ли лично да ви покажа хранилището, доктор Ауст?
Не, хер Филипс — усмихна се гостът и се облегна на бастуна си. — По-добре използвайте времето, за да се запознаете с монографията на приятеля си върху „Морални двустишия“.
— С удоволствие отбелязвам, че изтъкнат учен като вас е съхранил великолепното си чувство за хумор — засмя се Филипс.
— Опитвам се, сър, опитвам се — отвърна с лек поклон Стоун.
Изчакаха оттеглянето на Филипс и тръгнаха към хранилището.
— Как успя да разбереш с какви научни разработки се е занимавал Джонатан? — попита Кейлъб в момента, в който останаха насаме.
— Помолих Милтън да се поразрови в интернет. Той ми донесе кратка разпечатка, а аз реших да й хвърля едно око, ей така, за повече убедителност на ролята… — Забеляза мрачното изражение на приятеля си и попита: — Хей, какво има?
— Фактът, че всеки може да се превъплъти в ролята на учен с подобна лекота, ме натъжава — обясни Кейлъб.
— Но номерът мина единствено благодарение на твоята подкрепа. Без нея шефът ти едва ли би приел всичко за чиста монета.
— Е, дано съм допринесъл с нещо — оживи се Кейлъб.
— Добре, а сега искам да повторим всичко, което си направил онази сутрин.
Кейлъб се подчини и не след дълго се озоваха на горния етаж.
Тялото му лежеше ей там — посочи с пръст той и неволно потръпна. — Беше ужасно, господи!
Стоун бавно се огледа и тръгна към близката стена.
— Какво е това?
Кейлъб проследи погледа му.
— О, това е кранът на противопожарната инсталация.
— Нима използвате вода въпреки всичките книги?
— О, не. Системата се захранва с халон 1301.
— Моля?
— Става въпрос за течност под високо налягане, която се превръща в газ в мига, в който излети от пожарогасителя. Той задушава пламъците, без да повреди книгите.
— Задушава ги значи — замислено промърмори Стоун, после се извърна към приятеля си. — Нима не схващаш за какво става въпрос?
Една секунда му беше достатъчна.
— О, не, Оливър! — тръсна глава Кейлъб. — Задушаване? Не е възможно това да е причината за смъртта на Джонатан!
— Защо?
— Защото халонът действа с известно закъснение и това дава възможност на хората да се оттеглят. Именно това е причината да го предпочетат. А преди включването му се задейства специална алармена система. Всъщност в момента ние подменяме противопожарната инсталация, но не защото е опасна.
— А защо тогава?
— Установено е, че халон 1301 изтънява озоновия слой. По тази причина производството му е преустановено още в средата на деветдесетте, но законът позволява неговото рециклиране и използването му за други цели — главно от страна на федералното правителство.
— Доста си подготвен по темата — отбеляза Стоун.