— Значи сте били тук и преди? — учуди се Стоун.
— Не си спомням да съм казвала подобно нещо — спокойно го изгледа тя.
— Предположих, защото знаехте на коя улица живее Джонатан.
— С предположенията не бива да се прекалява — отвърна тя, след това косвено отговори на въпроса му, като добави: — Тук не се е променило почти нищо. Слава богу, че все пак е изхвърлил грозните мебели. Сигурна съм, че го е сторил след смъртта на майка си, защото Елизабет не би позволила подобно нещо.
— Кога се видяхте за последен път с Джонатан? — попита Кейлъб, но не получи отговор и добави: — Може би е споменавал името ви, но аз никога не съм го знаел…
Замълча, срещнал предупредителния поглед на Стоун.
— Сюзан Фармър — отговори гостенката. — Запознахме се на Западния бряг.
— Вероятно там сте се и оженили — подхвърли Стоун, впечатлен от абсолютната липса на реакция. Поколеба се за момент, после реши да изиграе главния си коз и извади снимката от джоба си. — След като не обичате предположенията, ще ви предложа едно логично заключение. Знаем, че Джонатан Дехейвън е имал кратък, впоследствие анулиран брак, а от тона, с който произнесохте името на Елизабет, заключих, че тя е била в основата на въпросното анулиране. Но Джонатан е запазил тази снимка. Жената на нея поразително прилича на вас. От опит зная, че мъжете не пазят женски снимки просто ей така, от което следва и второто ми заключение: вие сте били много специална за него.
Подаде й снимката и този път получи реакция: желязната в продължение на години ръка на Анабел трепна, очите й се разшириха и ъгълчетата им едва доловимо овлажняха.
— Джонатан беше изключително привлекателен мъж — прошепна тя. — Висок, с гъста кестенява коса и очи, които те карат да се чувстваш добре.
— Аз бих казал, че вие и днес сте толкова привлекателна, колкото и тогава — обади се Рубън.
Тя не го чу. На лицето й бавно изплува усмивка, широка и искрена. От години не се беше усмихвала така.
— Направиха ни я в деня на сватбата. Не носех бяло, макар че би трябвало. Така и не се омъжих повече.
— Къде подписахте? — попита Кейлъб.
— Във Вегас, къде другаде — промърмори тя, без да отделя поглед от снимката. — Джонатан беше пристигнал на някакъв библиотекарски конгрес, после попадна на мен. Всичко стана за една седмица. Знаехме, че е лудост, или поне майка му мислеше така. — Пръстът й пробяга по замръзналата усмивка на Джонатан. — Но бяхме щастливи. Много щастливи, макар и за кратко. За известно време дори живяхме тук, при родителите му, преди да си намерим жилище.
— Е, къщата е достатъчно голяма — вметна Кейлъб.
— Тогава ни се струваше ужасно малка — поклати глава Анабел.
— И вие ли бяхте във Вегас заради библиотекарския конгрес? — любезно попита Стоун.
Тя му върна снимката, изчака го да я прибере в джоба си и едва тогава рече:
— Наистина ли искате да получите отговор на този въпрос?
— Добре, разбрах — отстъпи Стоун. — Поддържахте ли контакти с Джонатан през годините, които последваха?
— А защо трябва да ви отговарям?
— Не сте длъжна, разбира се — намеси се Рубън и сбърчи вежди по посока на Стоун. — Става въпрос за интимни неща.
Слисан от предателството на приятеля си, Стоун побърза да добави:
— Правим всичко възможно да разберем какво е довело до смъртта на Джонатан и приемаме всякаква помощ.
— Сърцето му спира да бие и той умира. Какво странно има?
— Патолозите не успяха да открият причината за смъртта — поясни Кейлъб. — Освен това броени дни по-рано Джонатан си направи пълни изследвания в „Джонс Хопкинс“. Със сигурност не е получил инфаркт.
— От което вие стигате до заключението, че някой го е убил, така ли? Но кой, за бога? Та той беше един обикновен библиотекар!
— Библиотекарите също имат врагове! — засегна се Кейлъб. — Аз съм чувал с ушите си какви ги дрънкат някои колеги след една-две чаши червено вино!
— Сериозно? — погледна го с престорена тревога тя. — Не вярвам, че някой ще извади пищов, защото са го глобили заради невърната книга!
— Да се качим на тавана — намеси се Стоун. — Искам да ви покажа нещо.
Когато се озоваха горе, той махна с ръка към капандурата:
— Онзи телескоп е насочен към съседната къща.
— И гледа право в спалнята на… — започна Рубън, но леденият поглед на приятеля му го накара да млъкне.
— Нека аз да говоря, ако може, Рубън!
— Добре де, давай! — направи гримаса приятелят му. — Хайде, обяснявай, Оливър! Или днес си Франк, а може би Стив…
— Благодаря ти, Рубън! — сряза го с леден глас Стоун, после спокойно продължи: — Както вече казах, телескопът е насочен към съседната къща, която принадлежи на собственика на „Парадайм Текнолъджис“ — една от най-големите компании за военно оборудване в страната. Името му е Корнилиъс Бихан.