33
— Реджайна Колинс — отривисто обяви Анабел и подаде визитката си. — По телефона поисках среща с мистър Келър.
Двамата с Милтън се появиха в приемната на архитектурната фирма „Келър и Махоуни“, разположена във висока каменна сграда близо до Белия дом. Тя беше облечена в елегантен черен костюм с панталон, който контрастираше приятно с просветлената й червеникава коса. До нея Милтън разделяше неудобството си между оранжевата вратовръзка и опашката, в която Анабел бе прибрала дългата му коса; той непрекъснато я опипваше с пръсти.
Минута по-късно в приемната се появи висок, прехвърлил четирийсет мъж с къдрава сива коса. Беше облечен с маркова раирана риза с навити ръкави, а панталоните му се крепяха от зелени тиранти.
— Мис Колинс? — приближи се с протегната ръка той, а Анабел му подаде визитката си.
— Много ми е приятно, мистър Келър — усмихна се тя. — Благодаря ви, че ни приехте веднага. Асистентът ми трябваше да се свърже с вас още преди да напуснем Франция, но… — Направи лека гримаса и махна към Милтън. — Нека ви представя новия си асистент Леели Хейнс…
Милтън успя да промърмори някакъв поздрав и да стисне ръката на архитекта, но в поведението му се долавяше смущение.
— Моля да ни извините, но все още сме под влиянието на часовата разлика — побърза да добави Анабел. — Обикновено вземаме следобедния полет за Вашингтон, но за днес нямаше места и се наложи да станем още преди разсъмване парижко време. Трябва да призная, че ни се отрази доста зле…
— Не се притеснявайте, знам за какво говорите — любезно отвърна Келър. — Моля, заповядайте.
Въведе ги в кабинета си и ги покани да седнат край малка заседателна маса.
— Зная, че сте зает човек и затова ще премина направо към въпроса — започна Анабел. — Както споменах по време на телефонния ни разговор, аз съм изпълнителен директор на ново архитектурно списание, което ще се разпространява в Европа.
— Le Balustrade — кимна Келър, хвърлил кратък поглед на отпечатаната едва тази сутрин визитка. — Умно избрано име.
— Благодаря — усмихна се Анабел. — Рекламната агенция изхарчи доста от нашите пари, докато се спре на него. Сигурна съм, че знаете за какво говоря.
— О, да — засмя се архитектът. — И ние минахме по този път, но в крайна сметка решихме просто да сложим имената си.
— Много бих искала и аз да имам подобна възможност.
— Но вие не сте французойка, нали?
— О, това е друга история. Аз съм „трансплантирана“ американка, която се влюби в Париж още като студентка по линията на програма за обмен. Говоря езика, колкото да си поръчам вечеря и бутилка хубаво вино, а вероятно и да се забъркам в неприятности…
Произнесе няколко думи на френски с акцент, който накара Келър да избухне в смях, а след това да признае:
— За съжаление аз не говоря и толкова.
Анабел отвори коженото си куфарче и извади репортерски бележник.
— За тема на първия брой решихме да направим материал за преустройството на сградата „Джеферсън“, реализирано от вашата фирма със съдействието на главния архитект на Капитолия.
— Това беше изключително престижна поръчка — кимна Келър.
— И доста продължителна като реализация, нали? — попита Анабел. — Доколкото ми е известно, тя е продължила от 1984 до 1995 година.
— Виждам, че сте си научили урока — отвърна архитектът. — Но трябва да добавя, че поръчката включваше и реставрация на сградата „Адамс“ на отсрещната страна на улицата, както и почистване и консервация на стенописите в сградата „Джеферсън“. Тази работа отне десет години от живота ми.
— И вие я изпълнихте великолепно. Доколкото съм запозната, нужни са били сизифовски усилия дори само за реставрацията на главната читалня с нейните носещи колони и стени — най-вече на централния свод, чиято конструкция е била далеч от изискванията за безопасност… — Милтън беше изтеглил информацията от интернет, а Анабел я беше прегледала само веднъж просто защото обемът й възлизаше на няколкостотин страници. В погледа, който той й хвърли, се четеше дълбоко смайване, тъй като гостенката говореше гладко и спокойно, сякаш беше на „ти“ с многобройните архитектурни проблеми на старата сграда.
— Е, това наистина е така — кимна архитектът. — Но не бива да забравяме, че сградата е строена преди повече от сто години и за времето си е била истинско архитектурно чудо.
— Признавам, че позлатяването на Факела на знанието в горната част на купола, при това с двайсет и три карата и половина чистота на метала, е едно наистина гениално хрумване — каза Анабел.
— Не бих си приписал заслугите за него — скромно отвърна Келър. — Но той наистина изглежда великолепно на фона на патинирания меден покрив.