— Но бихте си приписали заслугите за използването на най-модерни строителни технологии за укрепването на сградата, нали?
— Това действително го направихме и съм убеден, че тя ще издържи поне още сто години. Трябва да е така, особено ако вземем предвид цената, която надхвърли 80 милиона долара.
— Вероятно няма да ни разрешите да заснемем част от архитектурните планове — предположи Анабел.
— Боя се, че не — въздъхна архитектът. — Нали знаете, изисквания за сигурност…
— Знам, разбира се, но бях длъжна да попитам. А ще можем ли поне да ги зърнем? Много се надявам в нашия репортаж да се долови онзи полъх на гениалност, с който компанията ви е подходила към изпълнението на проекта. А това ще стане по-лесно, ако вие директно коментирате архитектурните планове. Списанието ни ще се разпространява в осем държави. Не искам да кажа, че фирмата ви се нуждае от реклама, но такава няма да й навреди, нали?
— Ни най-малко! — усмихна се Келър. — Още повече, че имаме планове да излезем на международния пазар.
— Значи небето ни е изпратило — усмихна се Анабел.
— Имате ли предпочитания към определен етап от реставрационните работи?
— По принцип проявяваме интерес към всичко, но все пак бихме желали да се спрем на приземието и етажа над него, които също са били трудни за реставриране.
— Всичко беше трудно, мис Колинс.
— Моля ви, наричайте ме Реджайна. Предполагам, че това важи и за преустройството на вентилационната система и климатичната инсталация.
— Най-вече за тях.
— Предчувствам, че ще стане страхотен материал — изгука Анабел.
Келър вдигна телефона и след броени минути вече гледаха архитектурните планове. Милтън зае позиция, която му позволяваше да вижда всички детайли, след което включи онези уникални клетки на паметта си, които малцина смъртни бяха в състояние да използват. Келър се зае с обясненията, а Анабел ловко го насочваше към подземната зала за управление на противопожарната система и климатичната инсталация на хранилището и читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“.
— Значи системата за противопожарна безопасност е централизирана, а тръбите минават през тези шахти? — попита тя, плъзгайки пръст по чертежите.
— Точно така. Прибягнахме до този способ именно за да използваме тези шахти. В момента тече процедура за смяна на противопожарния компонент.
— Халон 1301 — намеси се Милтън и Анабел го възнагради с одобрителна усмивка. — Чудовището, което яде озоновия слой. И ние имахме проблем с него.
— Наистина е така — кимна Келър.
— А тръбите на вентилационната и отоплителната система стигат до хранилищата около читалнята, така ли? — попита Анабел.
— Да. Поради ограниченото пространство задачата се оказа трудна, но ние вкарахме част от тях директно в носещите колони на хранилището.
— Без да нарушавате функциите им, предполагам — промърмори с уважение Анабел. — Наистина оригинална идея.
Половин час по-късно тя вдигна глава от чертежите и се обърна към „асистента“ си:
— Искаш ли да видиш още нещо, Лесли?
Милтън поклати глава, усмихна се и докосна с пръст челото си.
— Не, всичко вече е тук.
Анабел се разсмя, последвана от Келър.
После направи няколко снимки на любезния домакин и партньора му Махоуни и обеща да им изпрати няколко екземпляра от списанието. Само не се надявайте прекалено много, момчета, посъветва ги мислено тя.
Келър ги изпрати до вратата и любезно предложи:
— Ако възникнат други въпроси, не се колебайте да ми се обадите.
— Нямате представа каква огромна помощ ни оказахте — отвърна с неподправена искреност в гласа Анабел.
— Слава богу, че всичко свърши! — изпъшка Милтън, докато се качваха в наетия форд. — Ръцете ми са толкова потни, че едва отворих вратата на проклетата кола!
— Справи се чудесно, Милтън — похвали го Анабел. — Забележката ти за газа дойде точно навреме и помогна на Келър да се отпусне.
— И аз се почувствах добре, макар че в един момент ми идеше да повърна…
— Забрави, това са обичайните реакции на вражеска територия. Важни бяха коментарите ти — всички навременни и уместни.
— Значи наистина ги хареса, а? — светна лицето на Милтън.
— Мога да кажа, че ти идва отвътре — кимна тя.
— На теб също — погледна я с уважение Милтън.
— Традиционният късмет на новака, нищо повече — подчерта Анабел и включи на скорост.
34
Докато Анабел и Милтън бяха на среща с архитектите, Стоун се насочи към квартала, в който доскоро беше живял Боб Брадли. Носеше широко палто и торбести панталони, а на главата си имаше широкопола шапка. На две крачки пред него опъваше каишка мелезът на Кейлъб, Гоф, кръстен на първия началник на отдел „Редки книги и специални колекции“. Не за пръв път прибягваше до тази роля, усъвършенствана по времето на държавната му служба. Още тогава беше открил, че по неизвестни причини никой не проявява подозрителност към човек, който разхожда домашния си любимец. Разбира се, нямаше представа, че Роджър Сийгрейвс беше прибягнал до същия метод, за да се оттегли след убийството на Робърт Брадли.