— „Робинзон Крузо“, „Мол Фландърс“?
— „Мол Фландърс“ — отвърна Сийгрейвс.
— Много добре. Друго?
— „Животът на Ричард Наш“ на Голдсмит и един Хорас Уолпол.
— „Замъкът Отранто“, отпечатан през 1765-а?
— Точно той. В много добро състояние.
— Човек не среща много често такива. С удоволствие ще му хвърля едно око. Вероятно знаете, че различните издания не са еднакви. Човек купува някое с убеждението, че е първо издание, но впоследствие се оказва, че става въпрос за съвсем друго нещо. Случва се дори и на опитни специалисти. — Замълча за миг и побърза да добави: — Естествено, това е нормално.
— Ще ги донеса при следващото си посещение — кимна Сийгрейвс.
— Не съм сигурен, че идеята е добра, Бил — поклати глава Кейлъб. — Ще ви бъде трудно да ги вкарате тук без предварителна уговорка, а още по-трудно да ги изнесете. Вероятно разбирате за какво става въпрос: ще бъдете заподозрян в кражба и със сигурност ще ви арестуват.
— О, не бях се сетил за това — пребледня Сийгрейвс. — Полицията, господи! До ден-днешен не съм бил глобяван дори за забранено паркиране!
— Спокойно, няма страшно — погледна го снизходително Кейлъб. — Светът на редките книги може да бъде, как да кажа… доста комплициран, с опасен привкус. Но ако сте със сериозни намерения да колекционирате книги от осемнайсти век, трябва да имате предвид няколко автора, които са задължителни. Например Джонатан Суифт и Александър Поуп, смятани за най-големите майстори през първата половина на века. Разбира се и „Том Джоунс“ на Хенри Филдинг, Дейвид Хюм, Тобаяс Смолет, Едуард Гибън, Фани Бърни, Ан Радклиф и Едмънд Бърк. Бих казал, че това не е евтино хоби.
— О, вече го разбрах — мрачно кимна Сийгрейвс.
— Не е като да събираш капачки от бутилки, нали? — засмя се Кейлъб. — О, пропуснах да спомена гиганта на тази епоха — мистър Самюъл Джонсън, смятан за най-големия майстор от втората половина на века. Разбира се, списъкът съвсем не е пълен, но представлява добро начало.
— Вие наистина сте експерт по литературата на осемнайсти век — с уважение го погледна Сийгрейвс.
— Би трябвало, след като съм защитил докторат по нея — усмихна се Кейлъб. — А ако действително желаете да оценя вашите книги, можем да го уредим, но някъде навън. Просто ми се обадете. — Той извади от джоба си картичка със служебните телефони и я подаде на Сийгрейвс, след което бодро го потупа по рамото. — А сега ще донеса изданието, което ви интересува.
Минута по-късно се върна с дебелия том и се усмихна.
— Наслаждавайте му се.
Сийгрейвс отвърна на усмивката и кимна. Бъдете сигурен в това, мистър Шоу, бъдете абсолютно сигурен!
След работа Кейлъб се срещна с Рубън и двамата се отправиха към къщата на Дехейвън. Претърсването продължи около два часа, а резултатите бяха колкото категорични, толкова и разочароващи: разписки и фактури за всички книги в колекцията на покойния, но не и документ, доказващ законното притежание на Масачусетския псалтир.
После Кейлъб слезе в хранилището. Трябваше да провери дали въпросният екземпляр не носи печата на Библиотеката на Конгреса, което би доказало, че Джонатан го е откраднал. Въпреки това Кейлъб не помръдна. Ами ако печатът беше там? Не можеше да го понесе. И Кейлъб постъпи така, както действаше, когато се намираше под напрежение. Просто избяга. Книгата щеше да почака. Кейлъб се бе свързал с адвокатите на Дехейвън, но те бяха отхвърлили категорично съществуването на банкова касета.
— Нищо не разбирам — промърмори той. — Джонатан беше честен човек.
— Сам казваш, че колекционерите бързо се пристрастяват — вдигна глава Рубън. — А книга като тази може да накара всеки от тях да загуби ума си. И това обяснява защо Дехейвън е държал притежанието си в тайна.
— Но той си е давал сметка, че рано или късно ще умре и тайната ще излезе наяве — възрази Кейлъб.
— Очевидно не е очаквал да умре толкова рано. Вероятно е имал някакви планове по отношение на ценната книга, но не е имал шанса да ги реализира.
— Но как ще я предложа на търг без документ за собственост? — отчаяно попита Кейлъб.
— Знам, че сте били приятели, Кейлъб — съчувствено рече Рубън. — Но рано или късно истината ще излезе на бял свят.
— Ще стане скандал.
— Не виждам как можеш да го избегнеш. Само гледай да не се забъркаш в него.
— Май си прав — въздъхна библиотекарят. — Благодаря ти за помощта. Тук ли ще останеш?
— Още ми е рано — отвърна Рубън след кратка справка с часовника си. — Ще изляза с теб, а по-късно ще се промъкна обратно. Слава богу, че следобед успях да подремна.
Напуснаха къщата. Три часа по-късно, малко преди единайсет, Рубън се върна, използвайки задния вход. Отби се в кухнята, направи си сандвич и пое по стълбите към горния етаж. Освен отличната гледка към „любовното гнезденце“ на Корнилиъс Бихан сърповидният тавански прозорец предлагаше и добър изглед към Гуд Фелоу Стрийт. Нея Рубън възнамеряваше да наблюдава с бинокъла, който си носеше, докато телескопът остана фиксиран върху прозореца на спалнята.