Стантън хвана Райм за косата и дръпна рязко главата му назад. На сантиметри от лицето си. Райм усети дъха на лудия, забеляза капките пот по сивкавата му кожа.
- Е, аз съм последствието от твоите действия.
- И какво ще направиш? Убий ме, така само ще ме облекчиш.
- О, няма да те убия. Не толкова бързо.
Стантън пусна косата на Райм и отстъпи.
- Знаеш ли какво ще направя? - прошепна той. - Ще убия добрия доктор Бъргър. Но не както той убива. О, никакви приспивателни за него, никакво бренди. Ще видим дали му харесва смъртта по добрия стар начин. После - приятеля ти Селито. А полицайката Сакс? Нея също. Миналия път има късмет. Но сега няма да ѝ се размине. Ще ѝ спретнем още едно погребение. А, разбира се. И Том. Ще умре тук, пред очите ти. Ще го обеля до кокал... Внимателно, бавно. Защо да не се заемем с него веднага? Като се прибере от пазар.
- Сгреших, признавам. Гре... - Райм се закашля. Прочисти гърлото си, затаи дъх. - Грешката е моя. Прави каквото искаш с мен.
- Не, всички сте виновни. Вие...
- Моля те! Не можеш...
Райм отново се закашля. Обърна се внезапно, сякаш да повърне, но се овладя.
Стантън го погледна загрижено.
- Не им прави нищо. Съгласен съм на...
Паралитикът замлъкна. Изви врата си назад, очите му се изцъклиха.
Линкълн Райм престана да диша. Започна да мята глава, раменете му се загърчиха. Сухожилията на шията му се изопнаха като корабни въжета.
- Райм! - изкрещя Стантън.
Паралитикът потрепна, от устата му потече пяна, потрепери още веднъж, като че цялото му парализирано тяло се разтресе. Главата му се отпусна. От крайчеца на устата му потече струйка кръв.
- Не! - изкрещя Стантън; натисна с длани гърдите на Райм. - Не умирай!
Лекарят вдигна клепачите на Райм, но под тях откри само бяло.
Стантън отвори чантата с лекарства на Том и приготви спринцовка. Вкара лекарството под кожата на умиращия. Хвърли възглавницата настрани и изпъна тялото на Райм. Изви назад главата, избърса устните му, постави устата си върху тази на паралитика и силно издиша в безжизнените дробове.
- Не! - беснееше Стантън. - Няма да те оставя да умреш! Не можеш!
Никаква реакция.
Стантън отново погледна безизразните очи.
- Хайде! Хайде!
Ново вдишване. Няколко натискания на неподвижните гърди.
Отстъпи, вцепенен от ужас, гледаше, гледаше как Райм умира пред очите му.
След това се наведе и издиша за последен път в устата на паралитика.
Извърна глава, допря ухо до гърдите на Райм и се заслуша в слабото дишане. Изведнъж парализираният вдигна глава и с бързината на змия впи зъби във врата на лекаря; прегриза сънната артерия и захапа част от гръбначния стълб. „До...“
Стантън извика и се строполи назад, като повлече Райм върху себе си. Двамата се търколиха на пода. Горещата кръв изпълни устата на Райм.
„... кокал.“
Дробовете му, убийствените му дробове вече бяха останали без въздух цяла минута, но Райм не пожела да отхлаби захапката си, за да вдиша. Бе забравил и болката от вътрешната страна на бузата, където се беше ухапал, за да изплюе кръв и да симулира дизрефлексия. Изръмжа от ярост - пред очите му се появи Амелия Сакс, заровена под земята; парата, която обгръща тялото на Ти Джей Колфакс - и разтръска глава. Хрущяли и кости запукаха между зъбите му.
Стантън извика отново. Започна да удря Райм по гърдите, да рита, за да се освободи от чудовището, впило се жадно във врата му.
Но хватката на Райм бе желязна. Като че силата от всички мускули на тялото му, които бяха функционирали някога, сега се беше събрала в челюстта.
Стантън пропълзя до масата и успя да грабне ножа си. Заби го в Райм. Веднъж, два пъти. Но успяваше да уцели само ръцете и краката на криминолога. А тялото на Линкълн Райм бе имунизирано за болката.
Челюстите стиснаха още по-силно - като менгеме - и виковете на Стантън секнаха с прекъсването на трахеята му. Заби ножа дълбоко в ръката на Райм. Острието опря в костта. Стантън започна да го издърпва, за да нанесе нов удар, но тялото му се сгърчи внезапно, веднъж, после - пак, и изведнъж застина неподвижно.
Трупът се отпусна на пода, като повлече Райм след себе си. Главата на криминолога издрънча в дъбовия паркет. Въпреки това Райм не отпусна захапката си. Продължи да дъвче врата на жертвата си, да тръска глава, да разкъсва плътта като гладен лъв, освирепял от вкуса на кръв и безграничното удоволствие от улавянето на плячката.