- Сега какво искаш да направя?
Тя взе един завой с осемдесет, гумите изсвириха, леко превключи на четвърта.
Вятърът свистеше през отворените прозорци и развяваше косите им. Течението бе силно, но Амелия Сакс не искаше и да чуе за каране с вдигнати стъкла.
- Няма да е по американски - обясни, докато стрелката на километража прехвърляше 160.
„Когато се движиш...“
Райм бе предложил да се разходят из учебния полигон на Нюйоркския полицейски департамент, но Сакс възрази, че трасето било за детски колички: още първия ден в академията ѝ беше писнало. Затова сега летяха по пътищата на Лонг Айланд. Бяха си измислили оправдания за пред пътната полиция и се бяха упражнили да ги рецитират, без да се запъват.
- Има една особеност при петскоростните автомобили. Най-високата скорост не е най-бърза. Тя е за най-икономично каране. Но на мен не ми пука за икономиите.
Сакс хвана ръката на Райм и я постави върху скоростния лост.
Моторът изрева. Летяха със 190. Дървета и къщи свистяха отстрани с бясна скорост. Конете, които пасяха по околните ливади, вдигнаха глави, учудени от профучаването на шевролета.
- Не е ли страхотно, Райм? - изкрещя Сакс. - Човече, по-готино е от секс. По-готино от всичко.
- Усещам вибрациите - възкликна той. - Струва ми се, че ги усещам. С пръста си.
Тя се засмя и стисна ръката му. Ha-сетне навлязоха в населени райони, по пътя се появи движение. Сакс неохотно намали. Обърна колата към неясния образ на луната, която плуваше над далечния град, почти невидим във влажния августовски въздух.
- Хайде да пробваме да вдигнем двеста и четиридесет - предложи тя.
Линкълн Райм затвори очи и се остави на вятъра, миризмата на прясно окосена трева и шемета на скоростта.
Нощта бе най-горещата за това лято.
От новата наблюдателница на Линкълн Райм се виждаха влюбените двойки по пейките, тичащите за здраве, семействата, събрани около скарите за пикник като оцелели войници след някоя средновековна битка. Няколко собственици на кучета, които не бяха имали търпение да изчакат времето да се захлади, правеха принудителните си разходки с пликчета в ръка.
Том бе пуснал един диск - елегичното „Ададжо за струнен оркестър“ на Самюел Барбър. Но Райм изпръхтя подигравателно, обяви музиката за банална и поиска да слуша Гершуин.
Амелия Сакс влезе в стаята. Видя, че Райм гледа през прозореца.
- Какво виждаш?
- На хората им е горещо.
- А птиците? Соколите?
- А, и те са тук.
- И на тях ли им е горещо?
Райм погледна мъжкия.
- Не мисля. Струва ми се, че са някак над тези неща.
Сакс остави чантата си до крака на масата и извади бутилка луксозен коняк. Райм й бе предложил да допият уискито, но тя настоя да купи друго. Постави бутилката до хапчетата и найлоновия плик. Приличаше на опитна домакиня, която току-що се е върнала от пазар и бърза да приготви вечеря.
Бе донесла и лед, по заръка на Райм. Той си беше спомнил думите на Бъргър, че когато наденеш плика, става горещо. Сакс отвори бутилката „Курвоазие“, наля си, напълни му чашата и пъхна сламката в устата му.
- Къде е Том?
- Излезе.
- Знае ли?
- Да.
Двамата отпиха от чашите си.
- Да предам ли нещо на жена ти?
Райм се замисли. Хората може да се познават от десетилетия, да разговарят, да спорят и да се карат, да споделят желания, тревоги, болки... Но сега Райм си даде сметка, че през последните три дни е опознал повече Амелия Сакс, отколкото Блейн за почти десет години,
- Не - отвърна той. - Изпратих ѝ имейл. Кратка равносметка на времето, прекарано заедно.
Отпи още коняк. Лекото щипене по небцето му отслабна.
Сакс се наведе и чукна с чашата си неговата.
- Спестил съм малко пари - започна Райм. - Давам голяма част на Блейн и на Том. Искам...
Сакс го прекъсна с целувка по челото.
Хапчетата леко изтракаха в дланта ѝ.
Незнайно защо Райм започна да си мисли: „Цветен тест на Дили-Копани. Разтворете неизвестното вещество в еднопроцентов метанолов разтвор на кобалтов ацетат. Прибавете петпроцентов метанолов разтвор на изопропиламин. Ако изследваното вещество е барбитурат, сместа ще придобие красив синьо-виолетов цвят.“
- Как да го направя? - попита тя, като погледна хапчетата. - Наистина не знам.
- Сипи ги в коняка.
Сакс ги пусна в чашата му. Хапчетата се разтвориха много бързо.
„Колко са нетрайни. Като сънищата, които причиняват...“