Пред нея зейна мрачен каньон, изкопан дълбоко в скалистата основа на Уестсайд. През него преминаваха влаковете към северната част на града.
Нещо на земята, недалеч от релсите, привлече вниманието ѝ.
„Какво е това? Купчина прясно натрупана земя със забучена в средата пръчка. Прилича на... О, Господи!...“
Тя потрепери. Започна да ѝ се повдига, побиха я тръпки. Дълбоко в съзнанието ѝ се искаше да се върне, да се престори, че не го е забелязала.
„Надявал се жертвата да е мъртва. Така било по-добре за нея.“
Сакс се втурна към една желязна стълба, водеща към релсите. Посегна към парапета, но се спря. „По дяволите. Престъпникът сигурно е минал оттук.“ Ако се хване за парапета, ще изтрие отпечатъците му, вслучай че е оставил такива. „Добре, ще го направим по трудния начин.“ Тя си пое дълбоко въздух, за да преодолее тъпата болка в ставите, и заслиза с лице към скалата. Обувките ѝ - лъснати като стъкло за първия ден от новата ѝ служба - стържеха в камъните. Скочи от един метър върху чакъла и се затича към гроба.
„О, Боже!...“
Не пръчка стърчеше от земята, беше ръка. Човекът бе заровен вертикално, стърчеше само ръката до лакътя. Всичкото месо от безименния пръст бе смъкнато и върху кървавата кост беше надянат дамски пръстен с диамант.
Сакс коленичи и трескаво започна да копае.
Пръстите на ръката бяха по-изпънати от нормалното. Това бе свидетелство, че жертвата е била още жива, когато са я закопали.
А може би все още е жива.
Сакс продължи да копае още по-ожесточено твърдата земя. Поряза се на парче от бутилка, тъмната ѝ кръв се смеси с още по-тъмната пръст. Най-после достигна до косата и кожата на челото, синкавосиня от липсата на кислород. Продължи да копае, докато не се появиха мътните очи и устата, изкривена в зловеща усмивка. Жертвата се бе мъчила да си поеме въздух.
Не беше жена, въпреки пръстена, а пълен мъж, около петдесетте - безжизнен като камъните наоколо.
Сакс се отдръпна, не можеше да отдели очи от неговите. Едва не падна върху релсите. Нужна ѝ бе цяла минута, преди да започне да мисли за друго освен за усещането, което е изпитвала жертвата, преди да умре.
После:
„Хайде, Амелия. Намираш се на мястото на убийство и си първият пристигнал полицай.
Знаеш какво да правиш.
АЗОЗ.
„А“ значи „Арестувай вероятния извършител“.
„З“ значи „Задръж свидетелите и заподозрените“.
„О“ значи „Огледай местопрестъплението“.
„З“ значи...
Какво значеше „З“-то?“
Сакс наведе глава към предавателя:
- Патрул 5885 до централата. Имам 10-29 до линията на Тридесет и осма и Единадесето. Убийство, край. Изпратете детективи, криминолози, кола и съдебен лекар, край.
- Добре, 5885. Има ли задържан? Край.
- Не.
- Пет-осем-осем-пет, край.
Сакс се втренчи в оглозгания пръст. Странния пръстен. Очите. И усмивката... о, проклета усмивка! Побиха я тръпки. Беше плувала в реки, гъмжащи от водни змии, и се хвалеше, че окото ѝ няма да трепне, ако скочи с бънджи от тридесетметров мост. Но сега чувството, че е попаднала в капан, че не може да избяга, и ужасът, предизвикан от него, преминаха през тялото ѝ като електрически ток. Ето защо обичаше да върви бързо, ето защо караше колата си с бясна скорост.
„Когато се движиш, не могат да те хванат...“
Дочу някакъв звук и се сепна.
Тракане. Далечно, но ставаше по-силно.
Над релсите полетяха хартии. Облаци прах се вдигнаха от земята и я обгърнаха като разгневени пустинни духове.
Чу се тихо скърцане...
Високият метър и шестдесет и пет патрулиращ полицай Амелия Сакс се намери лице в лице с тридесеттонен локомотив, червено-бяло-синьо стоманено чудовище, което се приближаваше с петнадесет километра в час.
- Стой!
Машинистът се направи, че не я чува.
Сакс изтича и застана между релсите, започна да маха с ръце. Спирачките на локомотива изскърцаха. Машинистът подаде глава през прозореца.
- Не можете да продължите - каза му Сакс.
Той я попита какво има предвид. Стори ѝ се доста млад, за да му поверят да кара такава тежка машина.
- Тук е извършено убийство. Моля, изключете двигателя.
- Госпожичке, не виждам никакви убийци наоколо.
Сакс не му обърна внимание. Забеляза дупка в телената мрежа, която отделяше релсите от Единадесето авеню.