Тя се обърна и се втренчи в младежа с жълто-кафяво кожено яке и зелена шапка с емблема на „Ню Йорк Мец“, който се бе появил на вратата. Носеше раница и брезентова чанта за инструменти.
За момент — тишина.
После:
— Били!
— Лельо Хариет.
Били Хейвън се огледа, за да се увери, че няма никого, и влезе в стаята. Остави чантите на земята.
Тя вдигна ръцете си с дланите нагоре. Сякаш викаше при себе си дете.
Били се поколеба за миг, после се приближи и тя го прегърна силно. Бяха приблизително еднакво високи (самата Хариет бе почти метър и осемдесет) и тя лесно доближи лицето си до неговото, като го целуна страстно по устата.
Усети лека съпротива от негова страна, но той бързо се предаде и впи устни в нейните, наслаждавайки се на вкуса им. Не искаше и не можеше да спре.
Такъв си беше винаги — започваше неохотно, но после се поддаваше… и ставаше настъпателен, когато я натиснеше да легне по гръб и започнеше да я съблича.
Винаги ставаше така, от онзи ден преди повече от десетилетие, когато бе завлякла за първи път момчето в кабинета над гаража, в Олеандровата стая. Така бяха започнали следобедните им срещи, докато Матю се занимаваше със — шегуваха се понякога леля и племенник — бог знае какво.
58.
Типично за него — и изнервящо — Родни Сарнек слушаше някакъв ужасен рок.
— Родни, на високоговорител си. Обажда се… Би ли спрял тази музика?
Ако тази оглушителна думканица можеше да се нарече „музика“.
— Здрасти, Линкълн. Това си ти, нали?
Райм погледна Сакс и завъртя очи. Кибердетективът вероятно бе полуглух.
— Родни, имаме случай за теб.
— Разбрано. Казвай.
Райм обясни за бомбите и къде са поставени — близо до рутери на „Файбър Оптик Нетуъркс“ и под централата на компанията.
— Леле, Линкълн, това е ужас!
— Нямам представа за кога са нагласени детонаторите. Възможно е да не успеем да обезвредим всичките, преди да се взривят.
— Ще евакуирате ли сградите?
— В момента го правим. Бомбите са с барут, не с пластичен експлозив, затова не очакваме да има много жертви. Но пораженията върху инфраструктурата може да са значителни.
— Аха.
Детективът не изглеждаше разтревожен. Дали сега не избираше нов списък с песни на айпода си?
— С какво мога да ви помогна? — попита най-сетне, като че ли с единствена цел да запълни неловкото мълчание.
— На кого да се обадим и какви предпазни мерки да вземем?
— За какво?
Боже мили. Каква незаинтересованост!
— Родни. Ако. Бомбите. Избухнат. Интернет — какви мерки трябва да вземем?
Кратка пауза.
— Питаш, ако бомбите извадят от строя два-три рутера на оптичната кабелна мрежа?
Райм въздъхна:
— Да, Родни. Това питам. И централата на IFON.
— Няма нужда да правите нищо.
— Ами правоохранителните служби, болниците, Уолстрийт, въздушните диспечери, алармите? Това е Интернет, за бога! Някоя кабелна компания е наела някого да извърши индустриален саботаж.
— А, разбрах. — Родни прозвуча развеселено: — Представяте си някой сценарий като от филм с Брус Уилис, така ли? Срив на фондовата борса, някой ограбва банка, защото алармата й е повредена, отвлича кмета благодарение на това, че мрежата не работи?
— Ами, да, нещо в този дух.
— Виж сега, тая работа за войната между кабеларките и оптичните мрежи… това е вчерашна новина. Стара дъвка.
„Няма нужда от две клишета едно след друго — гневно си помисли Райм. — Говори по същество.“
— IFON и конвенционалните кабелни доставчици не се обичат. Обаче никой няма да тръгне да саботира нищо. Даже до шест месеца „Интернешънъл Файбър Оптик“ ще бъде изкупена или ще подпише лицензионни споразумения с другите компании.
— Значи не мислиш, че някой иска да взриви рутерите на IFON?
— Не. Даже да го направят, някой да го направи, ще има пет-десет минутно прекъсване на връзката в някои отдалечени части на града. Повярвай ми, китайските и българските хакери създават много повече проблеми всеки ден.
— Сигурен ли си, че ще стане така? — намеси се Сакс.
— Ей, здрасти, Амелия. Добре де, може би двайсет минути. Интернет доставчиците са мислили много по този въпрос. В системата има толкова много резерви, че я наричаме „хиперзастрахована“.