Сакс не искаше да прави типично динамично нахлуване: поглеждаш високо, приклякваш, леко задържаш спусъка и… стреляй, стреляй, стреляй!
Тук не можеше. Трябваше да го залови жив. Той не действаше сам — нямаше начин да няма други при този сложен план. Трябваше да заловят и съучастниците му.
Освен това, ако стреляше, можеше да улучи и себе си — тръбата и бетонните стени на тунела щяха да отклонят куршумите с медно покритие и отломките от тях в непредвидени посоки.
Да не говорим какво би могъл да направи 9-милиметров куршум парабелум с шишенце, съдържащо най-силния токсин на земята.
По-близо, по-близо.
Тя се взря през завесата от капчици, търсейки движещи се сенки, силуета на мъж, готвещ се за стрелба. Мъж, който държи спринцовка с пропофол.
Готвещ се за още една смъртоносна татуировка.
Единственото, което виждаше обаче, бяха блестящите водни капчици, красиво отразяващи светлината.
„В стаичката — помисли си Сакс. — Бързо!“
Мъглата от капчици ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, вероятно от промяната в струята. Добро прикритие, помисли си. Като димна завеса. Тя стисна пистолета и като постави краката си в перпендикулярна позиция на стрелба (не успоредна, за да сведе до минимум площта от тялото си, която излага на прицел), се втурна в помещението.
Голяма грешка, осъзна още в същия момент.
Мъглата беше много по-тежка във вътрешността и филтърът на маската веднага прогизна. Така не можеше да диша. За момент се подвоуми. Без предпазната маска беше уязвима за ботулиновия токсин. Ако останеше с нея, можеше да припадне от недостиг на кислород.
Нямаше избор. Свали маската и я хвърли зад себе си; вдиша влажния въздух, за който се надяваше да съдържа само нюйоркска питейна вода, а не отрова, достатъчно силна, за да я убие за пет секунди.
Вдиша веднъж, втори път…
Засега не усети симптоми. Нито куршум.
Продължи напред, като местеше пистолета наляво-надясно. Отдясно видя тъмния силует на огромна тръба. Пробивът беше на три метра пред нея, доколкото можеше да прецени от виждащата се като тънка бяла линия водна струя, излизаща наляво и забиваща се в стената на няколко метра над земята. Съскането се чуваше по-силно с всяка стъпка, която Сакс правеше.
От силата на звука ушите я заболяха; почти я оглушаваше. Хубавото беше, че щеше да оглуши и него, тъй че нямаше да я чуе и да се приближава.
Миришеше на влажен бетон, мухъл, кал. Миризмата върна Сакс в детството й, когато един ден баща й я заведе в Манхатънския зоопарк, в терариума при влечугите.
— Ейми, виж. Това е най-опасното нещо тук.
Тя се взря през стъклото, но видя само растения и покрити с мъх камъни.
— Не виждам нищо, тате.
— Това е лерен кефиг.
— Леле, какво е това? — „Змия ли? — почуди се. — Гущер?“ — Много ли е опасно?
— О, най-опасното нещо в зоопарка.
— Какво представлява?
— Означава „празна клетка“ на немски.
Тя се засмя и вдигна глава, за да го погледне, като тръсна вързаната си на опашка червена коса. Но Херман Сакс, обиграният нюйоркски полицай, не се шегуваше.
— Запомни, Ейми. Най-опасните неща са онези, които не можеш да видиш.
Сега също не виждаше нищо.
Къде беше той?
„Продължавай“ — каза си.
Приведе се и като си пое въздух толкова дълбоко, колкото можеше, без да се задави в мъглата от капчици, направи крачка напред.
Тогава го видя. Извършител 5–11.
— Боже мой, Райм! — прошепна, като направи още една крачка напред. — Боже мой!
Едва след няколко секунди, през които единственото, което чуваше, бе съскането на водата, се сети, че микрофонът и камерата са изключени.
Експертите от Форт Дерик пристигнаха в града с хеликоптер за четирийсет и пет минути.
Когато става дума за отрова в достатъчно количество, за да избие значителен процент от населението на голям американски град, службите за национална сигурност не се мотаят.
Веднага след като стана ясно, че престъпникът няма да се опита да застреля никого, Сакс бе учтиво, но настоятелно помолена да излезе от тунела, докато осем души с дебели изолационни костюми за работа с опасни микроби си свършат работата. От самото начало стана ясно, че знаят какво правят. Във Форт Дерик, щата Мериленд, са седалището на Командването за медицински изследвания и материална част на Американската армия и Институтът по инфекциозни болести. На практика, винаги когато става дума за нещо „биологично“, използвано като оръжие, викат специалистите от Форт Дерик.