Гласът на Райм избоботи от радиостанцията:
— Какво става, Сакс?
Тя стоеше премръзнала на мокрия тротоар на Трето авеню, където бе спряла форда.
— Обезопасиха ботулиновия токсин. Беше в три спринцовки в един термос. Затвориха ги под вакуум.
— Значи нищо от отровата не е попаднало във водата?
— Абсолютно сигурно.
— А извършителят?
Тя замълча за момент, преди да отговори:
— Ами… зле е.
Планът на Райм да накарат градската управа да направи фалшиво съобщение за спиране на водоснабдяването в града имаше едно непредвидено последствие.
Извършител 5–11, облечен единствено с униформен гащеризон на Отдела по околна среда, бе застанал точно срещу място, където е искал да направи дупка в тръбата. Когато я беше пробил, водната струя под огромно налягане като лазерен лъч бе пронизала гърдите му, убивайки го на място. Докато се е свличал, струята продължила да разсича тялото му и бе прерязала на две врата и главата му.
Навсякъде имаше кръв, парченца от кости и плът, някои — изпратени на няколко метра до отсрещната стена. Сакс знаеше, че трябва да се махне възможно най-бързо, докато специалният отряд обезопаси мястото, но не успя да устои на любопитството — приближи се и дръпна левия ръкав на убиеца. Трябваше да види татуировката.
Червената стоножка се втренчи в нея с пронизващи, човешки очи. Беше брилянтно изработена. И смразяваща. Дори накара Сакс да потрепери.
— Какво е състоянието на местопрестъплението? — попита сега Райм.
— Армията отцепва района в радиус от две пресечки. Преди да ме изгонят, успях да взема отпечатъци от извършителя, проби за ДНК, съдържанието на джобовете му и чантите, които носеше.
— Донеси всичко. Той не работи сам. И кой знае какво са намислили съучастниците му.
— Идвам веднага.
66.
Новините по телевизията бяха тревожни, но объркани.
Терористична атака срещу водоснабдителната система на Ню Йорк, импровизирани взривни устройства…
Хариет и Матю Стантън се бяха настанили на дивана в хотелския апартамент. Джошуа седеше на един стол до тях и нервно човъркаше нещо. Една от онези гривнички, които всички хлапета носеха в наши дни, дори момчетата. От цветна гума. Не беше нормално. Педерастка работа. Матю погледна намръщено Джошуа в опит да го накара да спре, но младежът не отместваше очи от телевизора. Пиеше вода от една бутилка. Семейството се беше запасило с много литри. По очевидни причини. Постоянно задаваше въпроси, на които не очакваше отговор:
— Ама как са разбрали? Защо не се обажда Били? Къде е, такова, отровата?
— Млъквай!
Тъпите коментатори по телевизията (либералните, пък и консервативните идиоти) говореха празни приказки:
— Има няколко вида бомби и някои нанасят повече поражения от други.
— Терористите биха могли да се сдобият с различни експлозиви.
— Психологията на бомбения атентатор е сложна; по принцип той изпитва необходимост да унищожава.
— Както знаем от последния ураган, наличието на вода в подлезите може да причини сериозни проблеми.
Но нищо повече не можеха да кажат, защото властите очевидно не даваха истинска информация.
По-обезпокоително, мислеше си Матю, бе това, за което постоянно повтаряше Джош. Защо Били не се обаждаше? Последните вести, които имаха от него, бяха от момента, когато му пратиха съобщение, че водоподаването в града е спряно, и той щеше да започне да пробива. Ботулиновият токсин бе готов за инжектиране. До половин час трябваше да се разпространи във водата.
Умните глави по телевизията продължаваха да дърдорят за бомби и наводнения… което щеше да им се стори като младежка пъпка, когато истинската атака се проявеше като тумор.
По всички канали предъвкваха една и съща подадена им с лъжичка информация.