Той се усмихна:
— Чувала ли си за тях, когато с майка ти се криехте в Ларчууд?
— Не мисля. Линкълн каза, че са от Южен Илинойс. Не е далеч от мястото, където бяхме с майка ми. И си спомням, че тя и пастрокът ми се срещаха понякога с хора от други групировки, но не съм обърнала внимание. Мразех ги всичките. Как само ги мразя!
— Но онзи с татуировките, убиецът — той е мъртъв, нали? А другите са арестувани.
— Да. Мъж, жена и синът им. Все още не се знае кой е бил онзи тип в тунела, онзи, който загина. Татуировчикът.
— Все още ли не си говорите с Амелия?
— Не, не си говорим.
— Засега.
— За дълго време — твърдо заяви Пам.
— Тя май не ме харесва.
— Не! Не е затова. Просто се държи покровителствено. Мисли ме за кукла, която може да се счупи. Ох, не знам! По дяволите!
Сет остави чашата с кафе.
— Може ли да поговорим за нещо сериозно? — попита.
— Ами, да… сигурно.
„Хъм — помисли си момичето. — Това пък какво е?“
Той се засмя:
— Успокой се. Просто реших да заминем по-скоро. Веднага.
— Наистина ли? Но аз още нямам паспорт.
— Мисля си първо да пообиколим Щатите за известно време.
— О… аз си мислех, че ще отидем първо в Индия, после в Париж и Прага, Хонконг.
— Ще отидем. Само че по-късно.
Тя се замисли за миг, но после погледна дълбоките му кафяви очи и каза:
— Е, добре. Както кажеш, скъпи. Готова съм да дойда навсякъде с теб.
— Обичам те — прошепна Сет.
Целуна я и тя се притисна до него.
Пам седна и отпи глътка кафе.
— Нещо за хапване? Аз съм малко гладна. Пица?
— Може.
Тя стана и пак влезе в кухнята. Отвори хладилника, извади една полуготова пица и я постави на плота.
Облегна се на стената. Стомахът й се свиваше, пулсът й се ускори.
Помисли си: „Откъде, по дяволите, знае за Ларчууд?“. Трескаво се опита да си спомни кога са говорили за това. „Не, никога не съм му споменавала. Сигурна съм.“
— Трябва да разкажеш на Сет всичко за живота ти в нелегалност.
— Не, не трябва.
„Мисли, мисли…“
— Имаш ли нужда от помощ? — извика той.
— Не.
Тя зашумя, отвори кутията с пицата, изтрака с вратата на микровълновата.
„Това не е възможно! Абсурд да е свързан с онези хора. Невъзможно.“
Но интуицията й, изострена от годините на принудително оцеляване, взе връх. Тя безшумно се приближи до стационарния телефон, взе слушалката. Вдигна я до ухото си.
Натисна девет. Едно.
— Обаждаш ли се на някого?
Сет бе застанал на вратата на кухнята.
Без да престава да се усмихва, Пам бавно се обърна.
— Ами, като заговорихме за Амелия… реших… все пак да й се извиня. Не мислиш ли, че е добра идея? Искам да кажа, не би ли го направил, ако беше на мое място?
— Нима? — попита той. Лицето му бе напълно сериозно. — На Амелия щеше да се обадиш, а?
— Да, точно така.
— Остави телефона, Пам.
— Ама…
Гласът й заглъхна. Сет впи тъмните си очи в нейните. Пръстът й бе на милиметри от бутона за набиране на единица. Но преди да го натисне, той се приближи и издърпа телефона от ръката й. Затвори.
— Какво правиш? — прошепна тя.
Сет не каза нищо. Стисна силно ръката й и я завлече обратно на дивана.
69.
Сет отиде при входната врата, сложи веригата и се върна.
Усмихна се мрачно:
— Как можах да спомена Ларчууд? Знаех, че с майка ти сте били там при „Патриотична граница“. Но ти никога не си го споменавала. Каква глупава грешка от моя страна.
— Това беше едно от нещата, за които спорихме с Амелия — прошепна тя. — Тя искаше да ти разкажа за живота си там. Казах й, че няма значение. Но всъщност се боях да ти кажа. А сега… Ти си един от тях, нали? Работиш с хората, които се опитаха да отровят водата.
Той взе дистанционното на телевизора, вероятно за да пусне новините. Пам използва възможността и скочи от дивана, като силно блъсна Сет назад. После хукна към вратата. Но едва успя да направи две крачки, когато той я сграбчи. Пам падна тежко, удари лицето си в пода. Усети вкус на кръв от цепнатата си устна. Сет я сграбчи за яката и грубо я завлече обратно, буквално я метна на дивана.