Бърз като змия, той я стисна с два пръста през бузите. Дъхът й секна от болката.
— Няма да те предупреждавам повече. Аз съм твоят мъж и ще ми се подчиняваш. Ясно?
Пам се сви и кимна.
— Нямаш представа какво преживях! — изкрещя той. — Те те отнеха от мен. Промиха ти мозъка. Сякаш светът ми свърши.
Сигурно говореше за времето, когато с майка си и пастрока си Пам бе дошла в Ню Йорк преди няколко години. Родителите й замисляха друг терористичен план, но Линкълн и Амелия го осуетиха. Пастрокът й беше убит, а майка й — арестувана. Пам бе спасена и попадна в системата за приемни грижи на града.
Тя си спомни първата среща със Сет преди година. Да, беше й се сторил твърде познат, твърде внимателен, твърде привързан. Но тя се влюби до уши. (Добре де, помисли си сега, може би Амелия беше права, че поради младостта си отчаяно търсеше нежност, любов. И така бе пропуснала това, което трябваше да забележи.)
Сега Пам се втренчи в машинката за татуиране, в шишенцата с отрова. Спомни си от каква мъчителна смърт са умрели жертвите му.
Кой от любимите си токсини бе избрал за нея?
Защото това я чакаше сега, разбира се. Щеше да я убие, защото Линкълн бе казал, че може да се наложи да свидетелства срещу Стантънови. И защото плановете му се бяха провалили и леля му и чичо му щяха да лежат в затвора до живот.
Той искаше да си отмъсти.
Убиецът отново погледна символа, който бе нарисувал на бузата й със собствената й кръв.
Щастлив…
Тя си спомни една дъждовна неделя, когато седяха на същия диван и гледаха телевизия. Тогава Сет я целуна за първи път.
„Тогава се влюбих“ — помисли си.
Било е лъжа. Всичко е било лъжа. Спомни си месеците, които уж бе прекарал в Лондон, за да се обучава в една рекламна агенция, планираща да отвори офис там. Друг път. Бил е при чичо си и леля си, за да планират атаката. А след като уж се върна от Великобритания, тя изобщо не обърна внимание на странното му поведение. Задачи, заради които го нямаше часове наред; телефонни обаждания, които никога не приемаше в нейно присъствие; неочаквани заседания; това, че не я запозна с нито един от колегите си и не й показа къде работи. Това, че си общуваха само с текстови съобщения, а не разговаряха по телефона. Но тя не заподозря нищо, защото го обичаше и беше сигурна, че Сет никога няма да направи нещо, за да я нарани.
Положи усилие, за да спре сълзите. Оказа се лесно. Гневът прогони сълзите.
Сет… по-точно Били, започна да зарежда пълнителя на машинката с течност от някакво шишенце.
Пам не можеше да си представи какво е да умреш по този начин. Болка. Гадене, изгарящо чувство в корема, бодежи в гърлото, повръщане, и пак повръщане, но без да донесе облекчение. Размекване на кожата, кръвотечение от устата, носа, очите…
Той заразсъждава на глас:
— Жал ми е само за братовчеда. Джош, горкият Джош. Жалко за него. Колкото до другите… не ми дреме за тях. Чичо ми и без това скоро щеше да умре. Беше планирано. Леля ми също щях да убия скоро след като се върнем в Илинойс. Щях да натопя за смъртта им някой бездомник или нелегален имигрант. Но когато видях, че налягането в тръбите не спада, се досетих, че Линкълн Райм е разкрил плана и трябва да се отърва от тях. Оставих бележка с адреса на хотела им на местопрестъплението. Така ги е открил.
Работеше старателно, пълнеше тръбичката на машинката с прецизността на хирург — какъвто, замисли се Пам, беше в известен смисъл. Портативната машинка за татуиране беше безупречно чиста. След като я сглоби, той се облегна назад и вдигна фланелката до под гърдите на Пам. Огледа тялото й като хипнотизиран от вида на кожата й. Погали я под пъпа и тя се опита да се отдръпне. Сякаш я докосваха не пръстите му, а червените крака на стоножката.
В това докосване обаче нямаше нищо сексуално. Той се възхищаваше единствено на плътта й.
— Кой беше онзи човек? — попита Пам. — Кой беше онзи, когото уби във водния тунел?
— Ей, я чакай!
Пам присви очи. Дали пак щеше да я удари?
— Не го убих аз. Уби го приятелят ти Линкълн Райм. Той накара да пуснат фалшивото съобщение, че водата е спряна. Аз обаче имах подозрения. Затова се бях застраховал. Преди няколко дни срещнах един бездомник в тунелите. Нейтън. Един от хората къртици. Чувала ли си за тях? Реших да го използвам. Дадох му нов гащеризон и набързо му татуирах стоножка като моята на лявата ръка. Знаех къде живее — близо до „Белведере“ — и преди да пробия тръбата, отидох да го взема. Обещах му хиляда долара, ако ми помогне с пробиването, за да тествам водата. Той се съгласи. Обаче… — Били поклати глава — … излязох прав. Информацията за спирането на водата беше фалшива. Щом Нейтън проби тръбата, излезе толкова силна струя, че го разряза през средата. — Потрепери. — От гърдите и главата му не остана почти нищо. Беше ужасна гледка.