Поне някаква искрица на съчувствие.
— Като си помисля, че можеше да съм аз…
Всъщност не.
— Това е знак, че е време да си плюя на петите. Полицията скоро ще установи, че това не съм аз, но така спечелих време. Добре, време е да ти пусна малко кръв…
Били добави още нещо, но Пам не чу много добре. Прозвуча й като „олеандър“.
Той се изправи и я погледна. Наведе се, хвана копчето на дънките й. Пук — откопча го и ципът се отвори до долу.
Не, не, тя нямаше да му позволи да я изнасили. Щеше да разкъса скъпоценната му кожа със зъби, ако я доближеше. Никога.
Били бързо дръпна дънките и те се смъкнаха.
Пам напрегна всичките си мускули, готова за нападение.
Той обаче не я докосна на онова място. Погали гладката кожа на бедрата й. Изглеждаше, че просто търсеше подходящо място на тялото й, където да направи смъртоносната татуировка.
— Хубаво, хубаво…
Пам си спомни думите на Амелия за шифъра, който убиецът татуира на жертвите си. Запита се какво послание ще остави на нейното тяло.
Той взе машинката и я пусна.
Бззз.
Докосна кожата й. Отначало усещането бе като гъделичкане.
После дойде болката.
70.
Целта на терористичната атака на „Съвета за върховенство на американското семейство“ не беше ясна.
Сред документите в джоба на мъртвия убиец освен листчето с адреса на хотела на Стантънови Сакс бе намерила писмо, пълно с безсмислици.
На Райм му напомняше за манифеста на Университетския бомбаджия — критика срещу съвременното общество. Разликата беше в това, че убиецът не излагаше расистките и фундаменталистките възгледи на СВАС, а точно обратното. Документът, който полицията трябваше да намери след масовите отравяния в града, бе написан от името на „врага“ — някаква анонимна коалиция от чернокожи и испаноговорещи активисти в съюз с ислямски фундаменталисти, които уж поемаха отговорността за отравянето на Ню Йорк, за да отмъстят на белите експлоататори капиталисти. В писмото се призоваваше за въстание срещу тях, като се твърдеше, че отровата е само началото.
Доста хитър начин за представяне на атаката, помисли си Райм. Така биха свалили подозренията от СВАС и биха възбудили омраза срещу враговете на Съвета. В същото време щяха да поразят съвременния Содом — Ню Йорк, бастиона на глобализацията, смешението на расите и либерализма.
Райм подозираше, че това не е всичко:
— Помислете за борбата за надмощие между отделните милиции. Разчуе ли се, че ударът е дело на СВАС, репутацията им многократно ще се покачи.
От централата на ФБР в Манхатън се получи обаждане.
— Птичките не искат да пропеят, Линкълн — каза Фред Делрей, който ръководеше разследването от страната на федералната полиция.
Семейство Стантън и синът им се намираха във федералния арест, но явно — ако преведем думите на Делрей — не искаха да сътрудничат.
— Притисни ги някак, Фред. Искам да разбера кой, по дяволите, беше убиецът. Отпечатъците му ги няма в базата данни.
— Видях снимките на твоето момче в тунела след близката му среща с хаш-две-о. Ужас, много нелеп начин да умреш, какво ще кажеш? С каква скорост е изцвърчала тая вода?
Райм бе включил телефона на високоговорител. Сакс, застанала до работната маса, се обади:
— Никой не знае, Фред, но след като го е разрязала на две, водната струя е пробила бетонната стена и една парна тръба от другата страна. Трябваше да се измъквам бързо, за да не се сваря.
— Намери ли нещо интересно в тунела?
— Не много. Повечето неща се бяха поразмили. Е, също и посварили, при толкова много пара.
Тя обясни за писмото, оставено с цел да се предизвикат размирици.
Агентът въздъхна:
— Точно когато си помислиш, че светът се променя…
— Ще обработим уликите, Фред, и ще ти се обадим.
— Голямо благодаря.
Затвориха и Сакс продължи да помага на Мел Купър при анализа на микроуликите, тъканните проби и пръстовите отпечатъци от хотела на Стантънови. От тях само едни фигурираха в базата данни — тези на Джошуа Стантън, картотекиран в окръг Клейтън за нападение над хомосексуалист. Престъпление от омраза.