- Разбира се, че не. Но наистина преживя тежък период.
След като избягаха от Ню Йорк след опита за терористичен акт, организиран от майката на Пам, двете се бяха скрили при малка група мъже от една нелегална милиция и техните „жени“ в Ларчууд, Мисури, северозападно от Сейнт Луис. Животът на момичето се бе превърнал в ад - промиване на мозъка с расистка идеология, публичен бой на голо за неуважително поведение. Възпитаните у дома момчета учеха земеделие, търговия с недвижими имоти и строителство; Пам като момиче можеше да разчита само че ще готви, ще шие и ще получи каквото може домашно образование.
Бе прекарала детските си години там нещастна, но твърдо решена да не се подчини на въоръжената крайнодясна фундаменталистка групировка. Когато станала по-голяма, се измъквала и си купувала ,демоничните“ книги за Хари Потър, „Властелина на пръстените“ и „Ню Йорк Таймс“. И не се примирявала с онова, което се очаквало от повечето момичета. (Когато един от проповедниците се опитал да опипа гърдите ѝ, за да види „дали сърцето ѝ бие за Исус“, Пам му направила мълчаливо предупреждение „долу ръцете“, като му нанесла дълбока рана в ръката с макетен нож, какъвто все още често носеше.)
- Казах ти, това е минало. Свършено е. Няма значение.
- Има значение, Пам. Бяха тежки години за теб. Отразили са ти се - по начин, за който не подозираш. Ще ти трябва време, за да преодолееш всичко. И трябва да разкажеш на Сет всичко за живота си в нелегалност.
- Не, не трябва. Не е необходимо да правя нищо.
- Мисля, че се хващаш за първата възможност за стабилна връзка. Ти си зажадняла за това. Разбирам те.
- „Разбирала“. Това звучи снизходително. И го казваш, сякаш съм отчаяна. Казах ти, няма да се омъжвам. Няма да забременявам. Искам да пътувам с момчето, което обичам. Какво толкова?
Този разговор не вървеше на добре. „Как можах да изпусна нещата от контрол?“ - помисли си Сакс. Това беше същият разговор, който бяха водили онзи ден. Само дето тонът бе помрачен.
Пам си сложи шапката и понечи да стане.
- Моля те, изчакай само минутка. Остави ме да кажа още нещо. Моля те.
Нетърпелива, Пам отново седна. Дойде една сервитьорка. Тя ѝ даде знак да си върви.
- Не можем ли... - започна Сакс.
Но не успя да довърши молбата си към тийнейджърката, защото в този момент телефонът ѝ избръмча. Беше текстово съобщение от Мел Купър. Молеше я да отиде в дома на Райм колкото може по-скоро.
Всъщност, забеляза тя, съобщението изобщо не беше молба.
Няма как да е, когато в съобщението фигурира думата „спешно“.
47.
Докато оглеждаше задната врата на къщата на Райм, облечената с гащеризон за огледи, Амелия Сакс заключи: „Мръсникът определено умее да отваря ключалки.“
Извършител 5-11 бе оставил само една едва забележима драскотина при влизането си в къщата, за да сипе отрова в бутилката уиски на етажерката на Райм - след което хитро я бе поставил така, че криминалистът да може да я вземе. Сакс не се изненадваше, че престъпникът умее да отваря заключени врати - талантът му в татуирането свидетелстваше за голяма сръчност.
Вятърът навяваше мокър сняг навсякъде. До момента всякакви улики в задната уличка и около вратата вероятно бяха заличени. Отвътре, където би трябвало да има следи от обувки, тя откри само отпечатъци от калцуни.
Стратегията на нападението беше ясна: Извършител 5-11 бе вдигнал фалшива тревога за опит за изнасилване в Сентрал Парк, близо до къщата. Когато Райм и останалите бяха отишли на главния вход, за да видят какво става, убиецът се беше промъкнал отзад, намерил бутилката уиски, сипал отрова вътре и избягал незабелязано.
Сакс направи оглед по маршрута му от задния вход до стълбите, после през коридора от кухнята до салона. Райм имаше алармена система, но я изключваха, когато в къщата имаше хора. Главният и задният вход се наблюдаваха с камери, но можеха да се гледат само на момента; не записваха.
Сакс се почувства като насилена. Някой бе нахълтал в нейната крепост, някой бърз и ловък. И носещ смърт. Том вече беше уредил ключалките да бъдат сменени и да се сложат резета на двете врати, но влезе ли някой в жилището ти, никога няма да го почувстваш отново чисто и неопетнено. И винаги ще се тревожиш, че може отново да се случи.
Най-сетне Сакс се върна в лабораторията и подаде събраните микроследи на Мел Купър.
Линкълн Райм се обърна с количката от масата, където разглеждаше уликите, и попита:
- Е? Има ли нещо?
* * *
- Не много - отговори Сакс. - Почти нищо.