„Ох, за бога. Слез на земята. Има риск, но няма да те гръмнат тук. Недей да се проваляш и да разочароваш Линкълн и Амелия.“
Тази проклета неувереност, колебанието. Никога нямаше да изчезнат съвсем.
Поне си мислеше, че изглежда добре за ролята. Черен костюм, бяла риза, тясна вратовръзка. (За малко не сложи униформената си полицейска вратовръзка, но си каза: „Луд ли си?“ Тя нямаше щамповани полицейски емблеми, но някой от присъстващите можеше да е познавал ченге в миналото.) Беше си придал запуснат вид - по настояване на Линкълн. Небръснат от вчера (което изглеждаше малко смешно, защото трябваше да се приближиш до него, за да видиш наболата руса брада), с петна на ризата и мръсни обувки. Освен това се беше упражнявал да гледа страшно.
Непроницаем, хладен поглед.
Пуласки отново надникна в погребалната зала. Стените бяха боядисани в тъмнозелено и покрай тях бяха наредени столове за четирийсет-петдесет души. По средата имаше маса с пур- пурна покривка, а върху нея - скромна урна. Посетителите бяха четирима мъже на възраст от около четирийсет и пет докъм седемдесетте, доколкото можа да прецени. Имаше две жени - вероятно съпруги или приятелки на двама от мъжете. Облеклото им беше каквото можеше да се очаква - тъмни костюми и рокли, консервативно.
Странна работа. Бяха му казали, че няма да има поклонение или служба. Само някой щял да дойде да прибере останките.
Да, подозрително. Дали не беше клопка?
Куршум в главата?
От друга страна, ако нямаше ншцо подозрително, ако плановете се бяха променили, за да организират импровизирана служба в памет на Часовникаря, това би било голямо попадение. Със сигурност някой, който е познавал добре Ричард Логан, би могъл да даде ценна информация за покойния зъл гений.
„Добре, хайде, действай.“
Улично ченге, лошо ченге, през кишата отива на погребение.
Пуласки се приближи до един от опечалените, възрастен мъж с тъмен костюм.
- Здравейте. Аз съм Стан Валенса.
Беше репетирал безброй пъти да казва името и да отговаря на него (бе накарал Джени да го нарича така миналата вечер), за да не пропусне да се обърне, ако някой го извика като „Стан“. Или по-лошо, да се огледа назад, ако чуе името.
Другият мъж се представи - не беше с фамилия Логан - и запозна Пуласки с още един мъж и една жена. Полицаят се помъчи да запомни имената им, после си каза, че не трябва да забрави да снима с телефона си присъстващите.
- Откъде го познавате? - попита възрастният мъж и кимна към урната.
- Работили сме заедно.
Другите примигнаха смаяно.
- Преди няколко години.
По-младият от двамата мъже се намръщи. Като гримаса от „Семейство Сопрано“.
- Работили сте заедно, а?
- Да.
- Добре ли се познавахте?
„Бъди смел“ - каза си Пуласки.
- Да. Доста добре.
Погледът му казваше: „Защо, теб какво те интересува?“ Спомни си всичко, което можа за престъпленията, които бе организирал Часовникаря. Не възнамеряваше да се представя като съучастник на убиеца, а само да намекне, че е участвал в някои тайнствени машинации - колкото да възбуди интереса на всеки, който би искал да се докопа до нещо от започнатите начинания на Логан.
Контейнери, пратки, вътрешна информация.
По-малко е повече, повече е по-малко.
Разговорите стихнаха. Пуласки долови класическа музика от скрити в стената колони. Не я беше чул досега.
За да поддържа разговора, изрече:
- Колко тъжно.
- Но е облекчение - отбеляза едната жена.
Облекчение - да, вероятно. Да умреш от сравнително бърза и безболезнена смърт, вместо да прекараш остатъка от живота си в затвора, сигурно беше избавление.
- Преди две-три години, когато работехме заедно, изглеждаше здрав – продължи той.
Дори имаше снимка на Логан от онова време и убиецът наистина изглеждаше здрав като бик.
Хората отново го изгледаха.
- И толкова млад - добави полицаят под прикритие.
Тук нещо не беше наред. Но по-възрастният от присъстващите се наведе към Пуласки и докосна ръката му. Усмихна се:
- За мен, да, беше млад.
Посетителите бавно започнаха да излизат. Единият вече беше вън.
За да вземе пистолета си?
Нещата не вървяха добре. Пуласки отново се обърна към възрастния мъж, но преди да каже нещо, друг глас се намеси. Тих, но решителен:
- Извинете, господине?
Пуласки се обърна. Някакъв здравеняк с тъмен костюм го гледаше вт ренчено.
- Може ли да поговоря с вас за момент?